- Какво правя тук? - изкрещя тя в празното на стаята. Защо се върнах в този откачен свят? Защо напуснах сегашното и се втурнах да оправям миналото? То никога няма да се върне. То никога няма да бъде това което е било. Тя стои в стаята, но гледа отвън, назад. И колкото по назад се връща толкова по нетърпимо става стоенето в стаята. И ето я пак тук, в стаята! Прозорецът, столът, масата и компютърът са тук. Усеща облекчение и потреперва от въображаем студ.

Влиза в една стая, гледа като че ли търси нещо, но погледът и е замъглен и неспособен да види нещата тук. Спира. Поема дълбоко дъх. Доланата челюст се освобождава от досегашната хватка. Опитва се да усети туптенето на сърцето си , въздухът който вдишва, тук и сега в тази стая.

- Нужно ли е да се връщам там където бях току що? Ще открехна само мъничко вратата, за да надникна там, в миналото.

Знае много добре че е трудно да е там, а да диша тук. Като че ли това което е там не може да се изрази с думите тук. Като че ли това там не е тя.

- А кой е това там тогава? - Мисълта я плаши ! Може би и там и тук, и ето ей там и ей ей там, пак съм аз.

Множество врати се отварят едновременно. Обърква се тотално. Дори забравя от къде е тръгнала и къде иска да отида. Отново се опитва да усети сърцето си и да диша спокойно. Добре че поне то е винаги тук. Отива да си вземе душ, защото тук е необходимо да си изкъпан. Съблича дрехите. Гледа голото си тяло в огледалото.

- Животът е като стриптийз - казва тя на образа в огледалото. Бавно, еротично разсъбличане или първичен еротичен танц, придружени с приятни нежни мелодии или остри и дръзки звуци. Но едно е сигурно, винаги има публика дори и да не я виждаме.

- Искам те! - думите се търкулват нелепо от устните и. Болезнено те желая! Искам да ме докоснеш, а ти като че ли все повече се отдалечаваш. Усещам твоето присъствие и знам че си там – ТАМ. Колко много желая да бъдем не ТАМ заедно, а ТУК - двамата. Там вече не ми е интересно. Искам да ме докоснеш ТУК. Сега когато съм с 13 години по-стара и грозна. Скована и напълно изгубена. Видяла много, но не научила много малко. Сега когато белезите по краката ми са драскотинката на повърхността на дълбоката рана в душата.

Думите се сипеха върху нея, караха тялото и да потреперва, галеха я нежно и след като всяка от тях намереше мястото си излизаха навън прошепнати от плътните и устни.

- Мислех че ще открия света, ще впечетля хората, ще бъда някой за някого. Но се сблъсках с илюзиите си и се наложи да стъпя на земята. Исках да бъда различна, имах болезнената нужда да направя нещо различно, бях отчаяна, а не знаех как и кого да помоля за помощ. Не можах да сведа глава и да призная гешките си.

Думата грешка я накара да присвие очи и да премери с поглед голото си тяло. Все още беше пред огледалото, но не виждаше нищо освен спомени от миналото.

- Прости ми! - седна на студеният под и се сви на кълбо. Не успях да бъда това което ти очакваше от мен. Старах се много за да ме харесаш, гледах те в очите и исках да бъда като теб, опитах да ти подражавам. Опитах и да правя напук, ти искаше да бъда далеч от теб, изпрати ме да уча във Франция, каза ми че съм силна и ще се справя, а мен ме беше страх, чувствах се сама и изоставена, объркана.

- Знаеш ли колко страх изпитах ТАМ. - сълзите погалиха сбръчканото и от болка лице. Не бях сигурна какво става с мен, не знех къде съм и какво правя. Всичко ми беше чуждо. Работех дори на Коледа, за да не стоя сама в малката си стаичка, където оставаха само араби и китайци, които не празнуват Коледа. Не знаех къде е моят дом. Намразих и домът. Намразих и майка си!

Краката и се разтрепериха! Тялото и се отпусна на студеният под. Коленичила остана така и заплака като малко дете.

- Прости ми мамо! - вдигна рязко глава, а погледът и прониза тавана и се отправи към безкрайността. Свещенно е твоето място! А колко мъдра беше ти, когато казваше че семейството е най-важното нещо. Че човек без корен не може да стигне далеч! Казваше че камъкът си тежи винаги на мястото.

- Затова ли сега съм пак сама! - болезнен вик разкъса гърдите и. Раздирана от зловеща кашлица, не можа да си поеме спокойно глътка въздух. Гнойни угризения ме давят и душат мамо. Нечовешко е човек да се отрече от най-святото. От тази чрез която е дошъл на този свят. Как да поискам прошка сега? Колко много искам да бъдеш шастлива. Искам да видя как някой гали посребрените ти коси и нежно изтрива сълзите от очите ти.

Разтресена от кашлицата която я давеше, тя обгърна коленете си с ръце, наведе глава и ритмично заклати тялото си.

- Направи това за мен! - шепнеше в малкото пространство между бедрата и гърдите си. Направи това за всяка една майка която е пренебрегвала себе си и не е получила нежна ласка и усмивка от любимите си. Нека всяка майка бъде нежно обгрижена и спокойна за дома и чедата си. Дай им сила. Ти знаеш. Нали видя всеки един път, когато тя ставаше, за да завие малкото дете, всеки трепет на вълнение когато чуеше плач в легълцето. Само ти знаеш колко грижи са полагали те за нас. Ние не им отдаваме необходимото, докато не станем самите ние майки.

Всичко ни е дадено с любов и грижа, пазят ни дълги години, а като станем на тринадесет ТЯ се превръща в най-големия ни враг. Мразим я и презираме я. Искаме да избягаме от дома, искаме да я унищожим и съсипем психически. Като че ли точно така и се пада и това е заслужила за всичко което ни е дала. Истината е че сме неблагодарни мамини синчета. Майките увлечени в ежедневието са пропуснали момента в който техните златни дечица са порастнали и станали мамини синчета и разглезени дъщерички които все не са доволни от това което имат и искат още и още.

Благодарност и преклон са ни нужни. Ако не се преклоним пред величието на майката не можем да се изправим и да вървим с достойнство през живота. Не сме разбрали що е уважение и преклонение към това което имаш! А имаме всичко необходимо, нищо не ни липсва. Нищичко!

- И какво се оказва? - тя вече беше изправила главата си и подпряла на коленете. Най-скъпото само ти можеш да го дадеш! А какво си ти и как да те намеря? Знам че си навсякъде. Усешам те!

Дишането и се успокои. Тя почувства, нежно докосване върху остарялото си тяло и грозното си лице.

- Да аз не съм красива! - дуните се изнизаха глухо. Но нали си над тези неща? Искам да ме обичаш такава. Все повече се вглеждам в огледалото и не виждам жената . Виждам груби мъжки ръце, наследени от баща ми, дебела пореста кожа обсипана с белези .

- Искам да ме докосваш нежно, без дори за миг да пожелая да си тръгна. Искам да ми се иска да остана!

Катина Аврамова