Автор: Светлана Караколева

Имало едно време в едно неголямо градче две приятелки Ана и Яна. Живеели къща срещу къща. Ходели в едно и също училище. Седяли на един чин, но това не било всичко. Те обичали да се занимават с различни неща. На пръв поглед изглеждало, че дори нямат общи интереси, но приятелството им , така необяснимо в хорските очи продължило с години. Ана се задомила надалече, а Яна останала стара мома и не напуснала родното си място. В живота на всеки човек има и хубави и лоши моменти, тайни и явни, такива които определят стойността на миналото и придават измерение на настоящето. Понякога настоящето изненадва и спира естествения ход на човешката мисъл с неподозираната неумолимост на лошата вест.

За Яна лошата вест било едно късно вечерно позвъняване на входната врата. И тя я прочела в насълзените очи на дъщерята на приятелката си. „Кога?” „Как?” А отговорът бил в един плик. „Скъпа Яна, всичко което искам е да не забравяш най-важното- да живееш, така както винаги сме го правили- с усмивка. Има много хора, с които човек може да поплаче, да поработи, да помечтае, но много малко са онези, с които можеш просто да се посмееш!

Щастието е в избора да бъдеш и ти беше за мен човекът, който пазеше светлината на моята усмивка. Сега вече вярвам, че тя те научи на всичко което знаеше и можеше. Тя ти помогна да се научиш да разбираш и е готова да си тръгне. Време е да споделиш своята усмивка с някой, в чиято душа ще откриеш същата страст.” Много години по-късно в едно неголямо градче се разказва за Яна, която приела като свое дете дъщерята на приятелката си. И за усмивките, които загадъчно и щастливо озаряват миговете на тяхното споделено време.