Има моменти в живота на всеки от нас, в които искаме просто да говорим, да говорим до безкрай. Да разкажем на света за нашето страдание, за това че много ни е боляло или ни боли и нама кой да ни чуе. Скривали сме се в ъгъла на скръбтта си и ни е било студено, страшно и самотно. Идвало ни е да викаме, да чупим и какво ли още не...... все „противообществени прояви”, нарушаващи „ добрия тон”, „възпитанието” и „спокойствието на обществото”. Искали сте да изкрещите: Шибан свят виж ме! Чуй ме! Аз съм тук и ме боли! Душата ми плаче с кървави сълзи! Но сте замълчали, преглътнали сте болката, натъпкали сте я в скрина на съзнанието си и ..... сте продължили някак си или никак си..... И така отново и отново......До кога.....? До деня, в който съзнанието ви се препълни с болки и отчаяния. Тогава.....?

Може би лудницата или самоубийство или убийство в пристъп на гняв и умопомрачение. Разкажете вашата история такава каквато е, ако имате желание и смелост изкрещете я с цялото си гърло! Аз ще я публикувам без нито една промяна, под името, което вие пожелаете. И помнете ВИЕ СТЕ РАЗЛИЧНИ! ВИЕ не сте цифра съставяща общия сбор на обществото! Знам, че не се чувствате различен/а от сивата, уеднаквена маса. Но истината е съвсем друга! ТИ си различен/а! ТИ си специален/а. ТИ си уникално човешко същество и няма друг/а, които до могат да бъдат като ТЕБ! Дори и никой да не те забелязва, тогава когато си най – сам/а и на хората не им пука за твойта болка.......Помни аз съм тук и те обичам такъв какъвто или каквато си. Обичам те без претенции, без критика и без изисквания.

Просто бъди това, което желаеш и разкажи своята история, аз ще я преживея заедно с теб и после пак ще те обичам.....без критика, без изисквания и без претенции. Аз не съм обществото и не налагам правила, аз съм просто Камино, който не спазва правила, опитай и ти.....

Гледам празно напред. Вървя със тълпата от безмислени хора. Сред тях, виждам очи, някого били способни да вникнат в сърцето ми.Удрям се в ръце, някога протегнати да ме изправят, да ме прегърнат...Днес всички, са толкова далечни, а аз вървя със тях, защото загубих собствената си пътека. И изведнъж тръгвам в посока, различна от тази на останалите...забързана, сякаш гоня нещо, някого. Ще ме попита ли някой, на къде съм се запътила и за тази тежка празнота в очите, дето някога грееха...Така ми се иска някой да попита...

Така ми се ще да споделя, че не гоня нещо или някого, че бързам да се прибера при самотата си; че бързам да затвора вратата към света зад себе си; че очите ми бързат да се изпълнят с онази болка, от която сърцето ми иска да се очисти...Колко пътища съм поемала, колко усмивки съм раздавала, колко ръце съм държала, колко очи са чели в сърцето ми...Накрая все бързам, към самотата си, че само тя не ме предава, че само тя ме приема такава каквато съм, че само тя ме приютява истински в кулите на мълчанието си, че само тя се нуждае от сълзите ми и ги попива с целувка...Че само тя ми остана...