- Защо си сама? - ме питат понякога. За този въпрос си имам в запас усмивка, шега уклончива, но тайната не съм поверила на никого аз.

Защо съм сама? Не отваряй сърцето ми. Загадъчен образ закотвен е там. Живея в раздяла, а среща е нямало. Зова го, а скъпото име не знам.

Затуй може би тъй разпитвам унесено за горски усои в барутния дим, за тихи пароли, извикали слънцето, за пътя на моя незнаен любим.

Затуй може би тъй привличат ме смелите и все недостатъчно смели са те. И таен глас чувам дори през целувките: - Ти пак си сама! - И тъгата расте.

Към своята гибел той бързал дотолкова,
че срещата с мен не дочакал дори.
И нямам от него ни спомен, ни сънища,
ни поглед сред моята нощ да гори.

С кого заменила бих неуловимия?
Той слян е с тази безмълвна земя.
Едничкото негово гордо присъствие
навярно в това е, че аз съм сама.

Б. Димитрова

По следите на вятъра