Аз, Мен и Моя милост стояха на малък, криволичещ в три посоки път и спореха. Аз каза: „Не разби-рам защо не ме слушате?! Посоката, която ви показвам е вярната, така ми подсказва интуицията! Досега, както знаете, не ме е лъгала!” Сърдито поклати глава и се нацупи. Мен и Моя милост можеха много да кажат по отношение „интуицията” на Аз, но решиха да изложат своите мнения за избор на път. Мен смяташе, че вторият път, който минава през горичка е най-добрият – заради уханието и приятния заслон на дърветата, който го успокояваше. Така Мен се чувстваше защитен и сигурен.

Моя милост считаше, че третият път, който лъкатуши сред прах и камъчета и оттвеждаше Бог знае накъде, е вълнуващ. Нямаше търпение да тръгне по него. Започнаха да спорят. Не постигнаха съгласие – всеки дърпаше към своята страна и не отстъпваше. Увлечени в спора, те се придвижваха съв-сем бавно по пътя. Изневиделица, пред тях изникна малка страноприемница. Отвън се виждаше дви-жението на някакви сенки. Тримата се спогледаха като по команда и влязоха вътре.

Странно! Отвън им се стори, че има няколко души, а видяха само един мъж зад бара, който миеше чаши. Спря да мие и ги посрещна с широка усмивка: „Заповядайте, заповядайте! Добре сте дошли!”. Избърса ръце в престилката и се ръкува с всеки един от тях. Без да разберат как и кога, тримата посетители се видяха седнали и бъбреха най-дружески с бармана, който се оказа и собственик на страноприемницата.

Още не бяха влезли и затворили ратата и чуха как гръмотевица разпори небето и оловносиви облаци надвиснаха над земята. Задуха силен вятър и клоните на дърветата се заблъскаха жално в прозорците. „Тук е така! Точно се радваме на хубавото време, на слънцето и топлината и изведнъж се смрачава, става студено и се излива дъжд!” – каза ханджията. Още не беше довършил и пороен, сякаш отмъщаващ на нещо или някого дъжд започна да вали. „Не се притеснявайте! Има места, може да пренощувате тук!” – все така усмихнат, Собственикът ги успокои.

И попита какво ще желаят за храна. Поръчаха първото от менюто, на което им попадна погледа. После продължиха спора си по кой път да поемат. Ханджията безшумно шеташе около тях: донасяше, отнасяше, разместваше различните прибори и подреждаше съставките на  една хубаво хранене  в задушевна атмосфера.

Накрая всички ястия бяха поднесени и ханджията се оттегли в своето пространство. Остави тримата си гости да се насладят на вечерята. Известно време мина в мълчание – всеки бе зает с мислите си. Чуваше се единствено шума на бурята, приглушен от уюта на малката страноприемница. Вратата рязко се отвори.. Мъж, облечен в рибарска мушама, влезе леко залитайки, понесъл разни клони и части от дървета, които му се изплъзваха, тъй като носеше и многобройни хартии, които отдалеч приличаха на чертежи. Мъжът смутено се огледа и после отсечено кимна само на Собственика.

С бързи стъпки мина през гостилницата и се качи по стълбите, водещи към горния етаж. „Горкият човек!” – тъжно поклати глава ханджията – „От колко време е така! Не на себе си. Място не може да си намери!” Тримата гости заинтригувано извърнаха глави към домакина си. „Навремето и аз по неведоми пътища попаднах тук! Чувствах досада от живота и не знаех по кой път да поема. Но ми хареса да живея тук и да помагам на тогавашния собственик. И след време, когато той реши да тръгне по  света в търсене на нови възможности, аз с удоволствие поех страноприемницата!” – собственикът се отдаде на спомени.... „Беше чудно време – много посетители с различни истории!” . „И сега е хубаво, макар посетителите да намаляха! Като че ли хората вече по-лесно се ориентират по пътеките!”

„А мъжа ... „ – вмъкна Мен – „ Той откога е тук ?!”

„Не си спомням от колко време е тук. Сякаш скоро дойде, а друг път ми се струва, че отдавна е тук. Може би се дължи на объркаността и разсеяността му. Трудно се общува с него – отговаря кратко, понякога неясно и сякаш гледа през теб.”- ханджията се умисли „Горкият човек!” – повтори той и тъжно поклати глава. Настъпи тишина, изпълнена с мислите на четиримата.

„А тук  пътеките накъде водят?” – попита Аз.

„Има пътеки и пътеки ...” – уклончиво, както се стори на тримата гости, отговори Стопанининът. „Избирайте внимателно, много внимателно!” – и се улиса в работата си. Нашите трима герои се спогледаха. В погледите им се четеше обърканост и съмнения, нерешител-ност. Потънаха в мълчание, скрити някъде дълбоко в себе си. През това време, бурята си отиде така внезапно, както и бе дошла. След нея, Природата доби по-ярки цветове и свежото ухание на възроденост.

Аз, Мен и Моя милост мълчаливо довършиха храната си, гледайки малката полянка отвън. Над нея  нощта започна да се стеле. Луната – пълна и ослепителна – се издигна над хоризонта. Многобройни звезди се завъртяха около нея и всяка от тях зае своето място на небето. То засия с ярка светлина.

Героите се погледнаха и нарушиха мълчанието си; тихичко започнаха да си говорят. След това Аз леко се покашля и се обърна към домакина им: „Извинете, бихте ли ни обяснили това с пътеките. В какво и как да внимаваме?! Звучи, като обреченост, фаталност; сякаш има един единствен път и ако не тръгнем по него, ще се изгубим завинаги. Като другия ви гостенин.”

Аз замълча, поглеждайки с очакване Собственика. Събеседниците му също заеха пози, издаващи нетърпение и интерес. Мина известно време, без да получат отговор. Стопанинът, улисан в работата си, сякаш не бе чул въпроса. Тримата герои мълчаливо си хвърлиха погледи и точно Аз отново да попита, ханджията каза: „Не сте ме разбрали правилно, господине! Като казах да внимавате, имах пред вид как Избирате! Да не се поддавате на първия импулс. Импулс, който ви подтиква да вземете светкавично решение, което може и да ви удовлетвори за момента. Но няма да тръгнете по своя път и да осмислите съществува-нето си. Наистина  има  много пътища и пътеки и не са само грешни или само верни.

Просто избирайте със сърцето,  душата и разума си.” Ханджията отново замълча. В това време влязоха други посетители и той се зае да ги приветства и обслужва. Героите започнаха да обсъждат. „Мисля, премислям и смятам, че пътя, който аз избрах е верният. Широк, гладък, с много ленти за движение. Има възможности. И ще ни отведе със сигурност на хубаво място” – каза Аз. „Моят път през горичката е по-хубав!” – отговори Мен – „Ще минем  през свежест и ухания, ще се насладим на природата и ще се почувстваме по-добре!” 

„А защо не спрем и да се помолим за видение свише, което да ни укаже пътя?!” – иронизира Моя милост. „ През лъкатушещия път ще е вълнуващо, смятам аз!” – каза той - „Виждам и че се разделя на по-малки пътеки –  ще е интересно да вървим по тях!” „Аааааа, не! Няма да се лутам по разни мижави пътечки в търсене на нещо незнам си какво! Широкият, добре поддържан път носи сигурност и е благословия  за всеки пътник!” – Аз беше категоричен. Клатеше глава, като човек убеден във верността на мненията си, несвикнал да  ги подлагат на съмнение и критика. „Ооооо, моля ти се! Звучиш като проповедник!”

– Моя милост започна да се изнервя: „Малко спонтанност няма да ни навреди. Може да хванем която пътека пожелаем и да преживеем неве-роятни приключения. Да бъдем спонтанни! А ти сигурност, удобства! Само това те интересува!” „Не се карайте, моля ви!” – Мен се чувстваше неудобно; изобщо не обичаше конфликтите – „Затова смятам, че пътя през горичката е най-добрият за нас! Дъхът на дърветата, тяхната зеленина ще прочисти мислите, ще уталожи емоциите и ще ни успокои!” Моя милост завъртя очи и направи гримаса, красноречиво изразяваща мнението му относно „брътвежите” на Мен.

А Аз не си правеше труда да го слуша. И се дразнеше от него, защото понякога Мен, независимо от хрисимия си нрав, можеше да бъде неотстъпчив и по детски вироглав. Тримата отново стигнаха до задънена улица. Мълчаха, но се виждаше, че всеки събира сили да поднови спора и наложи своето мнение. „Случайно подочух нещо ... ” - без да усетят, Стопанинът се беше приближил. „Както казах не е важно кой път е най-добрият! Ако срещате почтени хора, всички са добри. Ако не срещнете достатъчно почтени – пак са добри, защото носят своя урок и правят човек по-силен!”

Замълча за миг, колкото да подреди мислите и чувствата си и продължи: „Бях човек весел, жизнерадостен, но и безгрижен, нехаен, на моменти безотговорен. Обичах удоволствията и след като работех много и така, че да си ги позволя, не виждах и причина да не го правя. Държах да бъда и бях  душата на компанията! Работа, празненства, вакан-ции на екзотични, недостъпни места, които носеха невероятна тръпка, заедно с опасните спортове; срещи, раздели, пак срещи. Идваха едно след друго и аз бях доволен, че водя толкова наситен и задъхващ живот! Но един ден се събудих и ... „ – въздъхна – „ ... нищо не чувствах.

Бях като голям балон, надут от дете, което като си е поиграло с него, е решило, че му е досадно и от досада го спукало. Без мисъл в главата, изпразнен от чувства – сега си давам сметка, че чувствата почти не съм ги познавал и използвал! – значи изпразнен от емоции, тръгнах по пътя. Ей така, оставяйки работа, приятели, гаджета, роднини, семейство. И стигнах до тук.” Ханджията се замисли и усмихна на себе си. „Бях вървял не знам колко време и изведнъж видях тази малка страноприемница. Реших, че ще вляза за малко, колкото да си почина и попитам къде се намирам .... И останах тук.

Започнах да помагам на предишния собственик. Вършех всякаква работа. Единственото, което запазих от предишния си живот, беше умението да общувам с различни хора. Изповядваха ми се, изслушах хиляди истории – смешни, забавни, тъжни, мелодраматични, трагични. Опознах много съдби. Чух за възходи и падения; за малки ежедневни победи, за големи житейски успехи, за големи загуби – на приятели, родни-ни, родители, деца, при това не само във физическия смисъл.

За загуба на чест и достойнство, за за-пазване на чест и достойнство, дори и при много тежки житейски ситуации; за загуба на самоуважение и запазването му; за страх и смелост, болка и радост, за любов; за изгубване и търсене на себе си.”  Стопанинът се засмя сърдечно: „Странното е ... Още тогава имах усещането, ... а сега съм на-пълно убеден, че предишният ми напрегнат живот не може да се сравни с емоционалната наситеност и пълноценност на сегашния!” Замълча дълбоко замислен.

Сякаш преживяваше наново всяка история, която беше чул и всеки ден от живота си тук. Над масата се настани тишина, наситена с емоции и споделени въздишки. Накрая Собственикът се опомни, дойде отново в действителността и каза: „Казах ви, че има различни пътища и има значение изборът. Може да изберете различни пътища на отделните етапи от живота си. Тези пътища ще ви заведат при различни хора, ще попаднете в различни ситуации.

И когато изборът е резултат от хармония между чувства и разум, когато сте се допитали до душата и сърцето си, до най-съкровенната си потребности и желания и изразява истинската ви същност, ще го оцените. Всеки избор, всеки път, всяка среща. Ще уважавате земята, по която ходите, всяко дърво, което ви подслонява, всяко цвете, кое-то ви радва със своето ухание; реките, моретата, океаните, планините и горите; всичко създадено на тази земя. И няма да се питате кои сте и по кой път да поемете, вече ще разбирате!”

Тримата герои слушаха съсредоточено през цялото време и когато Стопанинът завърши, бяха силно впечатлени. Останаха замислени над чутото и изумени от историята на домакина си. Той от своя страна се зае със задълженията си. Знаеше, че тримата му гости ще имат нужда да асимилират емоционално чутото и че решенията и отговорността за собствения им живот си остават техни.

Аз, Мен и Моя милост пренощуваха в страноприемницата. На другия ден Слънцето ги посрещна ярко светещо високо в небето, а цветята и тревата на поляната ухаеха още по-ароматно. След като се сбогуваха сърдечно с любезния си домакин, отново бяха изправени пред проблема по кой път да поемат. Тогава решиха да се разделят и всеки да тръгне по пътя, който най-много му харесва. И след една година да срещнат на същото място, за да споделят преживяванията си и да решат какъв да бъде следващия им избор.

И така: Аз, Мен и Моя милост тръгнаха всеки в своята посока, да дирят приключения и да опознаят по-добре себе си. Преживяха различни, но чудесни за всеки един от тях случки. Аз тръгна по широкия  сигурен път и срещна хора, които ценяха сигурността и удобството на ежедневието, колкото него. Работеше здраво, контролираше нещата и беше уверен в резултатите.

Мен тръгна през горичката и преживя чудесни моменти на спокойствие и отмора, наслаждаваше се на  всяка тревичка и всяко цвете, дишаше въздуха, напоен с аромата на дърветата и бе щастлив. След време се запозна с хора, които споделяха любовта му към природата и с тяхна помощ създаде чудна градина, в която цветове и аромати се преплитаха по изумителен начин. Беше щастливо време!

Моя милост преживя възходи и падения по своя път. Впускаше се през глава в различни преживявания, които биха замаяли Аз. И въпреки някои тежки моменти, беше доволен от преживяното. Живя на един дъх, както обичаше.

Дойде време да се срещнат. Малко се полутаха по пътищата, докато намерят познатата поляна. Когато се видяха, радостта им бе огромна. Поздравяваха се и един през друг споделяха какво им се е случило през тази една година. Затова, след известно време забелязаха, че малката странноприемница, която уютно ги беше приютила, я няма. Това много ги учуди. Повъртяха се наоколо, след това се втурнаха по другите пътеки да я търсят. Но където и да ходеха, колкото и да се оглеждаха, от страноприемницата нямаше и следа. Беше съвсем притъмнялао, когато отново се намериха на познатата поляна. Омърлушени, изморени и мълчаливи, те се отпуснаха на един голям камък, където скоро заспаха. ....

.... Слънцето вече прижуряше, когато младият мъж се събуди. Той беше спал върху един камък на една поляна. Беше заспал в доста неудобна позиция. Но не това бе първото нещо, което му направи впечатление, щом се събуди. Сънят! Толкова странен, чудноват сън бе сънувал! Все едно се бе разтроил и всяка част живяла свой живот. Всяка със своите разбирания и представи за себе си и света. Мъжът потърка очи, за да се разсъни съвсем, но и сякаш, за да пропъди съня. Огледа се наоколо. Как бе попаднал тук?!

И защо беше сънувал този странен сън?! Все въпроси, чиито отговори не можеше да получи бързо. А дали изобщо щеше да научи?! Не можеше да мисли сега за това. Разкърши се и отново се огледа – малка поляна, а наблизо великолепна горичка, която примамваше със зеленината и свежестта си. Изпита огромно желание да потъне в недрата и и дробовете му с наслада да поемат свежестта. Но изпита и силна жажда и тази по-належаща нужда го накара да потърси вода. Докато вървеше, изведнъж пред него, сякаш от нищото, изникна малка страноприемница. Младежът се закова на място – не само че не я бе видял, докато едва не се блъсна във вратата, а се сети и че тя при-състваше в съня му! Чудеше се да се разсмее, да се разплаче или уплаши! Усещаше, че и трите чувства напират в него. Като в сън – отново! –  отвори вратата.

„Добре сте дошъл, господине, приятно ми е да ви видя!”  Младият мъж се огледа. На него ли говореше ханджията?! Звучеше така, сякаш го е очаквал. Докато тези мисли се въртяха в главата му, се ви-дя седнал на една маса, а любезният ханджия му подаваше менюто. Все още смаян, поръча нещо, дори не разбра какво и започна разговор с предразполагащия Собственик. Говориха много, говориха дълго. С лекота споделяше неща с него, които с никой друг не бе посмял. Времето мина неусетно. 

Мъжът остана да преспи в страноприемницата. На другия ден, решен да си изясни някои неща – на първо място как се бе озовал на поляната и накъде да тръгне, си взе довиждане със сърдечния  домакин. Но той му отправи предложение – да остане да помага, докато размисля какво да прави с живота си – беше споделил в разговора, че се намира на кръстопът. Младият мъж не беше мечтал да работи в ресторант или зад бар, но дали защото нямаше идея накъде да тръгне или заради гостоприемството и откритостта на ханджията, прие.

Дните се нижеха топли, пълни със свежестта и уханието на природата. От време на време се сещаше за странния си сън, но ежедневието му бе достатъчно и удовлетворяващо. Работата го завъртя във вихъра си и младият човек се оказа много доволен, че остана в страноприемницата. Достави му удоволствие да работи там. А и разговорите със собственика бяха все така интересни и вълнуващи. И не само с него – все по-често клиентите го търсеха за задушевен разговор и той, неочаквано за себе си, стана същия душеприказчик, като ханджията. Изслушваше, утешаваше, даваше съпричастни мнения, помагаше с каквото можеше. Беше щастлив. Много щастлив от живота си.

Един ден, когато слезе в ресторанта с песен на уста, радостен да посрещне новия ден, намери бележка от ханджията:

„Дойде моето време да тръгна по широкия свят. Оставям всичко на теб. Знам, че дълбоко в себе си ме разбираш.

Ти си достоен човек! „

Първоначално много се учуди. Но приятелят му беше прав – напълно го разбираше! И така: той зае мястото си на собственик на малката страноприемница. С огромно удоволствие посрещаше изморените пътници, които често имаха нужда от утеха и подкрепа, от добра дума и жест. За гостите си беше сърдечния, гостоприемен и състрадателен собственик, каквъвто беше приятелят му преди това и за него самия. Справяше се чудесно с работата си и отмаряше с тръпката на различни вълнуващи спортове.

А когато имаше нужда да остане сам, отиваше в горичката, за да се наслади на свежестта, да чуе птичите песни, да напълни очите си със зеленината на дърветата, да общува с природата и да остане със себе си. Дълбоко в себе си знаеше, че един ден и той ще тръгне по широкия свят в търсене на нови възможности. Ще остави любимата си страноприемница на друг достоен човек, който ще я оцени. Знаеше, че ще познае с душата и сърцето си кой е той.

Автор: Надежда  Златева