Призори, уморена и недоспала хлопнах вратата зад себе си, когато нещо неуловено и недовършено проскърца ядно в мен. Нещо трябваше да бъде чуто, изказано, поправено. Метнах напоените с цигарен дим дрехи върху облегалката на стола, омотах одеалото около себе си и започнах да ровя в купчинката от празнословия, която неусетно се беше оформила в резултат на отминалия купон.

Случва се , неканени, но допуснати, някои думи да попаднат в гостната на нашето лекомислие. И ако не бъдат разпознати навреме, рискуваме да се събудим на непознато за нас място – странници в собстрените си домове.

Казаното от мен онази вечер беше разколебало вътрешния ми усет за истинност. Звучеше някак опростенчески: ‘’Човек помни винаги непостигнатата и непостижимата си любов и тича след нея цял живот или поне половин...”. А така ли е наистина? Понякога причината не е детският каприз да имаш това, което не си получил. Понякога се случва нещо мистично и неуловимо – нечии изтръпнали пръсти успяват да докоснат важни, отдавна изоставени струни вътре в нас.

И ние неподготвени се заслушваме в мелодията си отново и отново, опитвайки се да я възстановим подобно на стара детска песничка, питайки се забравена ли е или просто сме си я въобразили. Случва се такъв човек да пази ключ към зали вътре в нас, които с изумление преоткриваме. Тогава той става особено скъп за нас не защото сме го имали или нямали. И не винаги срещата с такъв човек е безобидна или приятна. Просто той слекота раздипля нашите тайни. Подобно маг, който дръпва тежките завеси, зад които крием изгубените си лица.

За да застанем пред самите себе си като за първи път: изплашени, невярващи, пленени. И сме съгласни да загубим много хора и неща някога смятани от нас за незаменими, за да запазим и опознаем голата си душа. И сме готови да преследваме този мъж или тази жена, да мечтаем за него , да сънуваме очите му, да жадуваме гласа му, да търсим ръцете му с надежда, с копнежа, че този миг на среща със самите нас ще престане да ни плаши, че някой ден ще свикнем и приемем себе си.

Това са хора, които намигат на смутеното момиче вътре в нас или доближават немирната кокетка, която виновно сме стаили. Хора с усет за скритите жестове, готови да ни последват и уловят в лабиринта на собственото ни въображение.

Хора които умеят да общуват с нас така, както ние вече не умеем. Души, познаващи театъра на нашата самота. Те съзират под защитния фалш и пробуждат едно заспало, едно изгубено, едно отдавна липсващо Аз. И ние протягаме ръце към тях в опит да задържим уязвимото видение, което нито сълзите, нито приятелите, нито техниките на психотерапията са успели да викнат на живот.

И ако такъв човек си отиде ненадейно или загуби способността си да вижда в нас, а това се случва често, какво чудно има в това, че копнежът по него ни преследва подобно на призрак цял живот. Привидение, срещата, с което ни плаши, а раздялата – погребва. Кошмар, който искаме да помним, същество, без което не можем, но и с което не можем. Неутолима страст, която ни влудява, докато не се уморим и примирим с невъзможността и.

9.11.2002

Сараево

Автор: Лилия Сазонова