Мила моя, Клеман, не се тревожи за мен. Моя живот е прекрасен! Имам прекрасни приятели и приятелки, които ме обичат и уважават и аз също ги обичам и уважавам. Имам чудесни потребители, повечето, от които също сте мои приятели. Дарила съм толкова обич на хората, която се връща стократно към мен. Аз съм обградена от пложителна енергия. Преди две-три седмици klachiankata бе в лошо психическо състояние. Днес с радост отбелязвам нейната събудена жизненост. Заедно посяхме семената на вярата в себе си и на доверието в живота, поляхме ги с надежда и наторихме с любов и мъдрост. Разчитайки на моите умения и на нейната упоритост съм сигурна, че ще отгледаме здрави и силни дървета, за които тя ще може да се улови винаги, когато бурите на живота се опитат да я повалят. Това се отнася и за много други потребители на сайта, с които заедно сме постигнали големи резултати.

"Черната болка" роди едни от най-хубавите ми стихове, поеми и разкази, от нея се роди и този сайт и останалите сайтове, които направих. "Черната болка" създаде всичко това за хората и плодовете, които бера сега са богата реколта. Понякога единствено "черната болка" е това, което ни показва, че сме живи. Тя е неизменна част от живота и трябва да бъде приета като добър приятел. Тя може да ни навреди само, когато бъде отхвърлена. Но приета изцяло и преживяна пълноценно се превръща в мотивация не по-слаба от "бялата радост".

Колкото до стихотворението , което обсъждаме "Към нея". "За нея" никой не е казал нито една добра дума, мъжа, когото получи "на тепсия", не желае да чува дори името и. А го получи "на тепсия", тъй като аз следвайки гордостта си отказах да си помръдна пръста. Аз не направих абсолютно нищо, за да се боря за любовта си, считайки подобни борби за унизителни. Тя не успя да създаде абсолютно нищо в живота си, разруши и изгуби дори и това, което имаше. А то не беше никак малко. Ето виждаш ли Клеман, как "бялата радост" и мимолетния късмет не винаги са гаранация за щастие, за стабилност и успех. И напротив - от "черната болка", която аз преживях сега бера най-прекрасните плодове на обич, уважение и успех.

А аз плаках тук sexnature.org/.../...

Вече не мога да плача както преди, сякаш нещо в мен е пресъхнало през последната една година. Всъщност винаги съм плакала тихо, за да не ме чуе никой. От гордост вероятно. Но сега сълзите ми просто се стичат без други телесни прояви на плача. И мога да ги спра с едно махване на ръката и насочване на вниманието в друга посока.

Тъжно ми е за сълзите ми.

От друга страна се радвам, щом успявам да развълнувам читателите на сайта чрез нещата, които публикувам значи съм си свършила добре работата. Казват, че да си комедиен актьор е много лесно, защото хората лесно се разсмиват. Трудно е да ги разплачеш и да докоснеш дълбините на душите им.

Едно стихотворение, което опари ръцете ми, като малко топло - умиращо въгленче от вече изгаснал огън,който някога е горял с буйни пламъци.

Въгленче...

Приламна и изгасна
ръцете изгори
със спомена
за миналите дни.
Една сълза - опасна
отронена носталгия
към минало
затворено навеки
зад десет порти
с катинари тежки.
Една сълза
събрала в себе си морето
отрони се в шепата ми...
Въгленчето спря да свети.