Автор: Костадин гр. Смолян

Бях на 28 години, когато пострадах при авария в завода, в който работех и останах дълго време инвалид. Бях в инвалидна количка, след това се движех с патерици. Съпругата ми идваше редовно на свиждане в болницата, но когато разбра, че вероятно няма да проходя отново, сякаш се отдалечи от мен. След престоя от 1 месец в болницата ме изписаха. Тя дори не дойде на изписването ми. Нямаше я и в къщи, за да ме посрещне. Вечерта, когато се прибра ме разпита на дълго и на широко дали има шанс да проходя. Казах и истината – това, което ми бяха казали докторите, че ще остана инвалид завинаги. Замълча си нищо не каза, но след няколко дена, когато поисках да правим любов /тази моя функция не беше засегната, което ми даваше все пак някаква надежда.../ тя ме отхвърли по най – грубия начин. Каза, ти не можеш да ходиш, на полов атлет ли ще ми се правиш? Отказвам да живея с инвалид и да му слугувам.

Заболяме, тя се държеше така сякаш нарочно бях станал инвалид. На другия ден си събра багажа и ме изостави. Опитах се да я спра – припомних и, че е имало моменти, в които се е клела, че няма сила, която да ни раздели... напразно тръгна си. Изпаднах в истерия, седях в инвалидната количка и крещях след нея от стълбищната площадка че ако това се беше случило с нея, аз никога нямаше да постъпя така. Насъбраха се съседи, клюкари, сеирджии. Преглътнах обидата и няколко пъти и се обаждах и я молих да се върне, без резултат – тя вече си имаше приятел и беше подала молба за развод. Получихме развода по бързата процедура, нали бях инвалид, държавата се разполеди по най – бързия начин.

След няма и месец тя се омъжи повторно, аз останах затворник в дома си. От тогава минаха повече от две години, аз проходих, вече се движа свободно без патерици. Имам си приятелка, запознах се с нея в санаториума, в който се опитваха да ме вдигнат на крака, тя е физиотерапефт, прие ме такъв какъвто бях – инвалид без особени шансове да проходи. Благодарен съм и за грижите, любовта и непресъхващия и оптимизъм. Когато ме видя за пръв път каза „Ти ще ходиш и това не подлежи на коментар!” тя не спря да вярва в моята способност да проходя, дори и когато се държах като разглезено малко момче, обляно в сълзи от отчаяние и озлобление.

И аз ходя....благодаря ти Ели! Бившата ми съпруга не случи с мъж, той се оказа пияница и побойник. Тя му роди дете. След това катастрофираха, защото той карал пиян. На него му нямаше нищо, но на нея и ампутираха дясната ръка, била е премазана до рамото. Не се радвам на нейното нещастие, не и мисля злото. Благодарен съм и, защото благодарение на нея срещнах Ели – моята единствена любов. Разбрах едно нещо - в живота всичко се връща и лошото и доброто.