раждането, сватбата и смъртта

Петър Константинов

Мярката за земния живот на човека при всички вярвания е определяна от раждането и смъртта. Две мигновения, които са били не само биологични константи, но са носили и дълбоко символно значение в представите на хората. Няма религия, в която раждането и смъртта да не са били повод за изпълнение на обреди- най-древните и в известен смисъл, най-вълнуващите. Като светъл празник между раждането и смъртта в живота на българина е преминавала и сватбата. Онези три дни изпълнени с радост и надежди, през които са заквасвали новия хляб и е започвало житието на ново коляно. Сиромах или заможен, българинът и неговата избранница са прекрачвали прага на сватбата като съдбоносен водораздел в живота си. Зад тях е оставала кратката и недоизживяна младост, пред тях е стоял потомствения дълг, който чрез много изпитания, грижи и черен труд е давал началото на ново поколение.

Ритуалите свързани с раждането са били различни при славяни, прабългари и траки. Сведенията ни в това отношение са оскъдни, но изхождайки от мирогледа на отделните етнически съставки на българската народност и запазени украшения и амулети, можем да приемем, че под влиание на средноазиатската култура раждането на момче при прабългарите се е превръщало в един от най-големите празници в семейството. Славяните са възприемали и двата пола като благословение от природата, а траките винаги са виждали в появяването на ново същество един от основните принципи на мирогледа си- връзката с предците и възраждането на рода. Още при формирането на българската народност тези нюанси определят богатото разнообразие от обичаи и обреди свързани с раждането.

Самото раждане се извършвало на "скрито"- в малката одая, в зимника, а още по-често на полето, при кърска работа, където опряла гръб на някоя уединена круша, българската майка е раждала рожбите си. Отрязването на пъпната връв е ставало най-често със сърп, а там където жената е била сама и е нямало нищо под ръка- я е прегризвала със зъби. Като правило, запазено още от прабългарите, първото повиване е ставало в бащината риза. Работила до последните часове на нивата и край огнището, едва след освобождаването от плода, майката се е превръщала в обект на истинско внимание и грижа. В това има също рационално зърно. Практически бременната е необходимо и е в състояние да извършва ежедневна работа, за да запази тоноса на мускулатурата си- така необходим при раждането.

Веднъж родила обаче, майката се е нуждаела действително от грижи и защита, особено при някогашните изключително принизени хигиенни условия и тежък ежедневен труд. Около постелята на родилката с детето народните обичаи са разстилали цял защитен вал, в който може да откриете богати на фитонциди кромид лук, чесън, успокоително и обеззаразително действащи билки- дилянка, срещниче, чер оман и др. Огънят в стаята на родилката се е поддържал непрекъснато, особено след първите три дни след раждането, когато се очаква появяването на злокобните "нави"- трите загадъчни жени, които могат да донесат гибел на майката. По това време не се е позволявало и идването на външни лица в къщата, за да не донесат магия. Не се разрешава на никой да се ръкува с родилката.

Първобитно спазване на апотропейни правила, отпъждащи духове и уроки, които всъщност осигуряват известна безопасност за младата жена и новороденото през най-опасния период за инфекции и настъпване на фаталната за онова време "родилна треска". След третата вечер, когато се очаква идването на орисниците, състоянието се поуспокоява, но общо взето родилката спазва определени правила до четиридесетия ден след раждането. През този период тя е под закрила на редица категорични забрани и правила- да не меси хляб, да не вади вода от кладенеца, да не доближава хамбара, да не пипа брадва, да не излиза на нивата. Ограничения, чиито нарушения са считани за грях, но които всъщност са я опазвали от тежкия и непосилен селски труд.

Тъй като Богородица е приемана за покровителка на родилките, първият обичай при успешно завършило раждане е изпичане на малка погача, при по-състоятелните намазвана с мед- наричана "богородична питка", "повойница" или "бабина пита". От нея си вземат по залък само домашните и евентуално бабата, която е помагала при раждането. Веднага след раждането и изкъпването, повито в бащината риза новороденото се прекарва над разпаленото огнище- до два пъти ако е момиче, и до седем пъти ако е момче. Този символичен обичай е всъщност обричането на рожбата на дома и челядта и във всички случаи е предхождало църковното кръщение, възприето сред всички слоеве от народа непосредствено след покръстването ни още в края на 9 век. Тайнството на кръщението е било първият и основен църковен обред, на който е подлагано всяко новородено, най-късно десетина дни след раждането.

Некръстеният не е могъл да бъде венчан, нито опят. Той не е могъл да бъде погребан в общото гробище и по този начин е изключван от общността на мъртвите от селището, рода и семейството си. Дори недоразвити и хилави деца са били кръщавани непосредствено след раждането им за да не бъдат погребвани извън стените на гробището. Кърменето при българките е било свещен дълг на всяка майка. Всред народните обичаи има десетки, които имат за цел да усилят, предизвикат или удължат майчината кърма. Забележително е , че от гледище на съвременната биологична стимулация и фармакология те имат свое рационално обяснение и оправдание. Кърменето е продължавало обикновено над година.

При оскъдната и еднообразна храна на някогашната кухня, особено сред незаможните широки слоеве на народа, това е било незаменима жизнена основа за здрав и издържлив организъм в бъдещия живот на новороденото. Здравата и устойчива природа на българина, живял винаги в кръстовището на безмилостни нашествия, епидемии и унищожения, до голяма степен се дължи на два основни фактора- обилната майчина кърма и природосъобразния начин на живот. Отбиването на детето преди естественото и спонтанно пресъхване на майчината кърма се е считало от народа за непростим грях.