Петър Константинов

Сватбата е била предхождана винаги от годеж. Предварителна договореност, която изглежда е била практикувана и при трите езически съставки на народа ни. Малко или повече различен из различните етнографски области на България, годежът е започвал с изпращането на своеобразни посланници наричани "годежари" "огледници" "сгодиатици" "девоснопове" и пр. Старшият от "огледниците" след пристигането в дома на момата сяда до огнището за разговор, но преди да почнат каквито и да било преговори, бръква с ръжена в огъня и почва да рови жарта. Това е било красноречиво оповестяване на мисията му. Образна метафора, че ще става дума за разпалването на ново огнище и започването на нов живот- символи , които за народа винаги са били огънят и огнището.

Съгласието за сродяване е било давано привидно уклончиво- "да помислим ден- два", докато отказът е бил винаги ясен при краткото, колкото и любезно, толкова и горчиво обяснение: "момето ни е още малко за женене" След уточняване на всички подробности за материалните изисквания от двете страни и извършването на "големия годеж" винаги в присъствието на гости се е определяла датата на сватбата. Поради характера на полската работа по селата и времето на тръгване и завръщане на гурбетчиите в паланките и градовете, българските сватби са ставали обикновено между Водици и Сирни заговезни.

Не е имало сватби между Коледа и Водици- през така наречените "поганни дни" и в забранените от православната църква дни и периоди. Представителността на сватбата е зависела преди всичко от имотното състояние на двете страни. Във всички случаи обаче българинът чрез сватбата си е превръщал един обред във вълнуващо сказание за мечтите и въжделенията на човека, в който винаги е имало повече символи отколкото слова, повече песен, отколкото разговор.

Празник, който най-често е оставал неповторим в живота на човека, и в който е заложен като обет целия нравствен кодекс на българската челяд. Безвъзвратна обвързаност с опушеното родово огнище и каменистото парче земя. В този празник- пролетно-радостен и дълбоко смислен- е потъвала завинаги току-що разпъпилата се в душите на младите жажда за волност и щастие. Угасвала е една илюзия, за да се приеме като неписан закон една реалност- жизнено необходима за потомствения род и идващото поколение. Навсякъде у нас сватбите са започвали с възгласите и радостната шетня на "калесниците"- пратениците, чрез които се канят гостите. В някои села, при големи сватби, те са ходели по улиците с бръшлян по калпаците и с бъклица в ръка- съвсем прилични на изостанали по пътя на вековете спътници на някогашните дионисиеви шествия- и са канели всеки срещнат на тържеството.

Толкова важно е калесниците да не пропуснат никого, че из някои села в Южна България и по долината на Вардара те не са забравяли да повтарят поканата си както пред някои икони в църквата, така и пред плодните дръвчета срещнати по пътя им. Самата сватба започва с почитаните в цяла Северна България "замески", или както ги наричат в останалата част от страната "месене квас" или "месеник". Има се предвид замесването на квас в тестото, от което ще се пече както хляба за сватбата, така и "кумовите краваи" Тук влагането на кваса има дълбок смисъл не само като основна съставка за "фтасването" на тестото, а преди всичко като символ за започването на нов живот, на нов цикъл от житието на дома. Всичко в този обичай е подчинено на символи- брашното се пресява от три сеячки през три сита, тестото се меси от три месачки в три нощви и т.н.

По това време се приготвя и сватбеното знаме- "стяга" "пряпореца" "оруглицата". Онези две кърпи- бяла и червена- които прикрепват на един прът и на върха му забиват или златна ябълка или глава кромид лук. Едва ли може да се намери по-подходящо и достойно признание за вековната храна на селската ни трапеза от това да се сравни главата кромид със златна ябълка и да води сватбеното шествие през най-тържествените мигове на обреда. Всички останали атрибути, придружаващи българската сватба, като "сватбеното" или "кумовото" дръвце, клонките с позлатени ябълки и други подобни, се приготвят по време на "замеските" у близките на момата или момъка. Към подготвителните обичаи спадат и "сресването и сплитането" косите на момата, извършвано от дружките и и придружено с изпълнение на едни от най-вълнуващите нежно-елегични песни в българския фолклор.

"Бръсненето" на младоженеца е задължително и тогава, когато поради възрастта "нямя какво да се обръсне", се извършва на дръвника или под плодно дърво и минава при много по-прозаична обстановка, но далеч нелишена от смислена символика. По долината на Струма и Вардар бръсненето се изпълнявало последователно от седим или девет близки приятели на младоженеца- "да му е леко за цял живот" от венчилото нататйк. Булката е обличана, стъкмявана и забулвана още сутринта в деня на сватбата разнообразно не само за отделните етнографски групи на народа ни, но дори и в отделните малки райони, селища или села. Междувременно в тези часове на трескава подготовка и съкровенни вълнения между момковите и момините двори сноват "бързогонци" пеша или на коне от цялата градация на младежката възраст, чуват се възгласи, гърмят понякога пищови и настроението се покачва с всяка измината минута.

На върха на това напрегнато очакване, в уречения час сватбарите тръгват от момковия дом с песни и свирня за да вземат булката. Обикновено момините порти се оказват заключени. И оттук започва цяла пантомима от "откупи", "увещания" и "борби", докато в края на краищата невестата е отведена завинаги от бащиния дом. Венчавката се извършва задължително в църква и почти до началото на настоящето столетие вместо венчалните метални корони в селските храмове, както и в най-древните езически обичаи, младоженците са били венчавани с венци от живи цветя, с които са се прибирали в дома си. Посрещането в дома на младоженеца е третото голямо действие в този съкровен човешки празник, който нерядко е траел- досущ както в народните приказки- три, пет, дори седем дни. Въвеждането на младата снаха в новия и дом е ставало по бяло платно, в края на което свекървата и е предавала хляб и ябълки за да ги внесе в дома като залог за щастие и плодородие.

Първите две места до които са завеждали младоженката да се поклони са били огнището и нощвите, а след това и хамбара. Вечните символи в съзнанието на българина- на живота и на ежедневното човешко битие, които стоят в основата на вековния му мироглед. При липса на църква, венчавката се е извършвала в дома на младоженеца. В някои случаи при по-голяма сватба, това е ставало под някое вековно дърво или до старо оброчище. Същите онези места, където някога са осъществявали ритуалите си далечните им езически прадеди. Брачното свождане на младоженците се е извършвало в определена соба, вечерта още при присъствието на гостите в къщата. До началото на настоящето столетие това е било абсолютно задължителен обичай.

Докато е траело превръщането на младоженката от мома в жена гощавката е продължавала на трапезата, а младежите са играели хоро, ръченица или изпълнения с темперамент и жестикулации танц "чукане на пипер". Успешният завършек на събитието е бил ознаменуван с изстрел от младоженеца, даден от прозореца на собата, в която са се намирали с младата си жена. Това е било повод за нов изблик на веселието. Разнасяна е "блага ракия", понякога оцветена в червено. Снахата е изнасяла брачната риза с доказателствените следи от кръв по нея. Изказвали са се гласно пожелания, благословии, писвали са отново гайдите, залюлявало се е хоро. Ако въпреки всичко дефлорацията не е могла да се осъществи при запазила честта си мома, в собата е влизала опитна старица "помагачка", в чиято почтенност селото е имало довере.

Тя именно е осъществявала дефлорацията мануално, доказвайки с изнесената риза честта на момичето. Това не е било съпроводено с никакви шеги и подмятания към момъка, а е приемано като напълно сериозно и естествено вмешателство, като необходимост отнемането на моминството да се осъществи в деня на сватбата, за да бъде приключен празника, тъй както трябва. Съвсем друг обрат е вземало празненството, когато младоженката се е оказвала "нечестна". Свирнята млъквала, гостите напускали дома, а понякога и самата невеста е била връщана на родителите и. Въпреки, че обичаят в различни разновидности е познат и при други народи, нямаме данни той да е бил провеждан така настойчиво при публичен интерес от изхода му в живота на траки, прабългари и славяни.

От наличните исторически данни нямаме основание да считаме, че той е бил провеждан като съществена част от сватбата и през българското средновековие. Истинското му настойчиво и повсеместно спазване настъпва едва след епохата на османското нашествие. През грозните векове на насилие, безчинства и стремеж за жестока асимилация в обстановката на която е живеел и е трябвало да оцелее нашя народ. Вярата, словото и честта са били единствените сигурни оръжия, на които е могла да разчита българската челяд в неравната си схватка със съдбата и с поробителя.

Затова ако сега някои наши съвременници и съвременнички, вдъхновени от еманципацията, станали почти безкритични от разнообразните ерупции на сексуалната революция, са склонни да се усмихват снизходително-иронично на този "примитивен" и "полуварварски" обичай, нека не забравят, че именно с тази фанатична безкомпромистност в епохата на заробване и насилия, българинът е могъл да отстоява не само личната си и семейна чест, общественото си самочувствие, но преди всичко етническата чистота и самобитност на българската народност.