|
Автор: Светлана Караколева В тайните на времето отпреди писменост и изобразителност е съществувала синкретичната обредност - устна и анонимна. Всеки ритуал е бил подчинен на някаква нужда - да поискат, да благодарят, да защитят себе си, да предотвратят наказание или изпитание, да оцелеят, да измолят или откупят правото на общуване с невидимо силното, с неизмеримо могъщото...И всичко това e подчинено на идеята за умножаване на възприятието. Нещо, което ако направим всички заедно ше има по-голяма сила, ще изтрае по-дълго, ще е за всички...Древните не правят разлика в ритуалността между музика, танц и слово, точно това сливане наричаме синкретично изкуство. По-скоро различно е времето на провеждане на ритуалите, те са сезонни и тяхното съдържание - различни костюми, различни дарове, различни танцово-песенни-музикални елементи. Участниците са само мъже или само жени или всички заедно - целия род, цялото селище, цялата народностна група.
До налагането на Християнството по Българските земи ритуалната практика е странна смес от тракийско, славянско, прабългарско и дори с елементи на келтско присъствие. Едно е сигурно, забранен или лош ритуал не е съществувал-оцелявал е този, който се е налагал със зрелищност на въздействието, със способността си да накара хората да повярват, че всеки звук, всяко движение, всеки дар е стигнал до небесата и отговор и то положителен ще има. В магията на живото изпълнение се е губела разликата между участник и публика, всеки е бил и едното и другото. Това е променяло нагласата на всички, всеки е бил ценен и важен, достоен и значим. И така магията на цялото е променяла и водила в името на общността човешката същност. Дребнавата завист и или справедливата въпросност относно притежанието на това или онова са изтиквани или самозабравяни от участниците. Така се родила народността, до преди християнската - суеверната, жива и до днес, ритуалн, фанатична, символно ориентирана. Желаеща да има и да може без значение дали познанието и моженето са съчетаеми в днешни дни с благоденствието на разпадналата се цялост. Излиза, че западната психологическа практика не е съвсем приложима спрямо нас българите. За да обясним себе си преди всичко трябва да проследим своите корени, колкото и болезнени или емоционално застинали да са те в един танц до другия – хорото. В една песен по време на работа, по жътва, в един писък по време на задушница, в една хвалба на трапеза, в един опит да разберем как и защо по нашите земи задълго е било отричано или не е съществувало личното, но е оцелявало родовото. |
