Автор: Светлана Караколева

Съмва се. Усещането за изгрев рисува причудливи сенки по опушения таван. В огнището тлеят два-три по-упорити въглена. Около мен мирише на сън и на старост, на изживано време и на спомени. Навън раннобудно, все още ненастроило гласец петленце вика слънцето. Слънцето...което ще изгрее за другите, слънцето, което ще ме оплете в златната пътека на отдавна отминалата младост за да ме върне-там при началото. В началото всичко беше труд, сила, младост, шепот по напити момински менци и дъхави китки, разменени по седенки и хора. Пуста младост, невидяла се, ни чула...А каква месечина грееше тогава над божия свят! Като паралия по Коледа пълна и бяла- като лицето на моята Стана! Стана въртикъщницата, Стана скопосницата, Стана песнопойката, Стана магесницата... Как ли не я наричаха в село! Ама никой никога не и рече Ристовица, а все на мен викаха Ристьо Станиния. Не че бях нещо нефел в работата или неоправен в занаята- ама тя си беше фурия черноока, тънкокръста, белозъба! Като тръгне оная ти ми усмивка от ъгълчето на устните и- край- загубен си.     

Ех, Стано Стано първо ми либе, днес ще е да се срещнем втори път... Посещам се да отрия от крайчеца на окото спомена, ама внуката ми Стана ме преварва. Досуш на баба си е. Ръцете и миришат на току-що опечен хлаб и на слънце. Че то сега е време да се сее. Пролет е. Вън пее славей... И тогава пееше. Ех, пуста младост! Като кипнало вино е, нищо не го спира... Бях млад и силен. Бях калушар. На баща си се бях метнал като него кибритлия и поста му наследих- че нали цял живот го исках-ватаф на дружината станах. Още помня как моята Стана от предната вечер приготвяше чистата риза и току въздишаше.

Въздишаше, щото много села за неделя трябваше да пребродим, пък то и колко къщици да благословим и колко болници да подигнем. Стана милееше болниците и молеше Бога да прати дух лечебен и закрилник за всички. Пуста Стана, ако знаеше какво я чака. Ами аз? Ако знаех аз? Щах ли да тръгна? Протягям уморена ръка да срещна топлите пръсти на внуката, а тя сетила моята нужда кротко промокря изтръпналата ми уста. Усмихва ми се. Имам сили само кротко да примигна. Услушвам се... да те тръгват. Да благославят. Да мълчат и да се движат къмто Бога в онзи изначален танц. Така е било, беше и трябва да бъде.

Господ е седнал на небето и чака някой да го потърси. Тъй редеше баща ми. Тъй си повтарях и аз в онази, последната сутрин- дето тръгнах и непродумах за изпроводяк, и не целунах за добра слука- нали тъй велеше калушарския обичай! Много села обходихме, много сърца ободрихме и с друга дружина се бихме и те жертва дадоха...Ама това е друга история. А кат си дойдох- у нас плачат стара майка и стар тейко. Плачат и не посмяват в очи да ме погледнат, че нали на тях невеста и дребна челяд оставих, оставих щото знам как мен са отгледали пък и нали за хубаво тръгнах. От речено до речено разбрах, че мойта Стана за вода тръгнала и не се върнала. По вечеря било. Сама отишла. Както друг път набързо, че и друга работа да чува. От нея само пендарите намерили.

Да е поганец, не е- той пендари няма да остави. Сигурно е Самодива. Та нали те все по вечерите играят. Калушар повече не отидох. Счупи ми се мерака. И докато другите ходеха, аз все самодивите търсех. Да ги придебна и да грабна някоя риза, та да измоля Стана да ми върнат. Сам отгледах син и щерка. Сам ги задомих. Сам на внуци се радвах. Сам остарях. Сега ми е време. Ей го и слънцето. Усмихва се като моята Стана. Протяга ми светлота и аз я улавям. Преди да тръгна се усмихвам на внуката и се оглеждам в нейните сълзи- при бога ще ида мойта Стана да намеря...