|
Автор: Светлана Караколева Най-лошото на днешното време, което иска да именува и отличи всяко постижение е нетърпението да комерсиализира духовното. Най-лесно е да убиеш един талант или една духовна практика като ги изолираш и разчлениш - как се казваше то -анализ. То в анализа няма лоши неща, само ако след това си майстор на синтеза, а това е отличителна черта вече на зрелия почерк. Доосвобожденската духовна българска практика с редки изключения е анонимна, вариантна и импровизационна. Формообразуването е свързано с нуждата от общуване със себе си с другите със силите над нас. Ритуалната определеност на общуването с невидимото – бог, мъртвите, самодиви, змеьове и т.н. дава граници и разпознаваемост на мястото на общността и индивида във видимия свят и носи силата на опознатата от разума сигурност - ясно е кое е тук и кое отвъд. Размиването на границата води до сривове - в общността и в индивида. Ето защо българската ритуална практика е календарно-обредна.
Ето защо и всяка година празнуваме например Рождество Христово, Великден, Димитровден и т.н. Не знам как западноевропейската научна мисъл определя страховете, но българската фолклористика изучава и описва тези феномени, свързани с появата на духовни практики въз основа на опита на съзнанието да намери сигурност - народа ги е наричал врачки, баячки. Общността предимно се е справяла с общ ритуал -празник, обичай, а пък единични случаи са били прибягванията до индивидуални услуги. В живота на досоциалистическото общество са съществували моменти на взаимно съпреживяно ритуално, и на почти анонимно, енигматично индивидуално. Нещата рухват и системата излиза от цикъл на движение, защото някой издига нова ценностна система и я налага до заработването и според него. Да ама докато старото носи опита на несъзнаваното национално идентично, то новото идва на ура - взема и изважда ритуалните практики от живота на хората качва ги на сцена и тръгва да покорява с тях света. Лошо няма, ама само познавачите знаят, че там този танц казва или показва това, щото това е било еди какво си...И докато ние искаме светът да ни приеме все повече, тичаме към него губейки себе си и не се питаме накъде сме тръгнали? Културата-една такава сякаш несъществена в сравнение с другите две -политика и икономика е страна от магическия триъгълник на съотношаваната фактологичност. Факт е че ни има, факт е че сме общност /заедно/, факт е че не сме взаимообщуващи. Тъжният извод е че докато се учим да оцеляваме, а не взаимо-общуваме ще сме както казва Вуте - все в тия. А наука за общуването в училище няма. Как тогава да правим изводи и избори като дори и в любовта тръгваме за да ни има, а не за да останем. И после се сърдим на другите, че също като нас искат да имат лицеприятни фасади и анонимни профили, жив пример за този начин на общуване е интернет. За разлика в древността е имало ритуално съпричастие и взаимопричастие, като в първите български училища, наречени взаимни. |
