Петър Константинов

Друго митично същество, което е вълнувало през изминалите столетия въображението на българина е змеят. По същество това също е олицитворение на природната стихия, макар че в повечето случаи той е с още по-доброжелателни чувства към хората. В представите на народа той има образ на млад мъж с тяло на голяма змия покрито със "златистовелени" люспи, четири крака, тежка опашка и крила.Обитава непристъпни гори, но търси нерядко близостта на човека. Увлича се по хубави момичета и млади жени, които посещава и люби в домовете им или се оженва за тях и ги отвежда в потайните си палати и пещери. Децата от такава любов имат крила под мишниците си, износват се по-дълго / до 10 месеца/ и се развиват като силни и надарени хора.

Представата за такива кожни гънки под мишншцата на някои новородени далеч не е била чиста измислица, тъй като подобни, рядко вродени малформации са познати и днес и обикновено са съчетани както с по-дълго износване, така и с изразен сангвиничен темперамент и по-изострена нервна система. Това показва, че в нередки случаи въображението в народното творчество е почивало на повече или по-малко установени факти от емпириката. За разлика от самодивите, които са винаги еднополови, змеят си е осигурил в народното въображение женски двойник. Змеицата е също така тайнствено, красиво и уединено в планинските усои същество, което не по-малко от своя съпруг търси контакт с избрани от нея хора. Обикновено това са самотни овчари, срещнати от изкусителката из планинските поляни или злачните гори.

Отвлечени в потайни убежища,отдадени на пагубното си увлечение, те изчезват завинаги от очите на хората. Предполага се с основание, че идеята за тези хвърковати влечуги в човешки образ е съществувала в представите на славяните още в периода, когато племената им са населявали балтийското крайбрежие. От друга страна няма съмнение, че завладяващия образ на дракона е достигнал по неведоми пътища и до прабългарските племена, още по време на пребиваването им в Средна Азия. Така ,че и двете етнически групи, при преминаването си на юг от Дунава са носели в народното въображение първообраза на змея.

На Балканския полуостров обаче те се срещат с един отвърден култ към змията, проникнал тук от Предния Изток и Египет и намерил добър и широк прием в тракийската религия. Змеят в митологията на древните обитатели на нашите земи е бил хиперболизирана представа за змията. От древно-гръцката митология е известно, че Зевс е обладавал свои любимки, преобразен като змия. Още тогаво траките са вярвали, че деца, заченати от любовна връзка със змей притежават изключителни способности. Така Плутарх ни съобщава, че в македонските дворци видяли дракон простнат до тялото на спящата Олимпиада-жената на Филип Македонски, която след определено време ражда сина си Алескандър- бъдещия завоеватл на изтока.

Змията е била широко използвана и при празниците на Дионисий и при по-късните бакхически и орфически тържества по тракийските земи. В съзнанието на нашия народ тя си остава символ- пазител на дома и приятел на хората при прибиране и съхраняване на плода от полето.Унищожаването от змиите на вредните гризачи е чисто прагматичен момент, който несъмнено взима участие в благоразположението на обикновения селянин към неотровните змии. Тъкмо заради това, при излизане на змиите на Благовец, из дворовете на селските стопани са се чували много повече доброжелателни, отколкото заплашителни заклинания.

Освен като стопанин на дома, пазител на огнището, змията, пак посредством вярванията на траките, е била считана у нас и за лечителка. Много болни са оставяли дрехите си край змиярници, за да мине по тях целебното животно. Дълбоко е убеждението сред селското население, че змията не само е в състояние да увеличи млякото у кърмачките, но и че сама бозае от крави или жени. За да се разделим с омайния свят на змейовете ще споменем само, че единствената защита срещу тяхната евентуална агресивност народът е виждал пак в "самодивските треви"-комуняга , тинтява , росен, пелин- които са били всъщност и единственото спасение на връхлитания от незнайни и загадъчни болести човек.

Докато змейовете са добре разположени към хората и пазят полските им имоти, в митологията ни е запазена представата за ламята и халата като истинска, зловеща напаст. И двете чудовища носят гръцки имена и са преминали в българския фолклор чрез тракийските вярвания. Ламята в народните песни и легенди е с огромно тяло, кучешка глава /които могат да бъдат три, седем, дори девет/ и тежка опашка. Появява се изневиделица, най-често като вихрушка , която нанася вреди на посевите , а често отнася със себе си и хора. Най-голямата пакост, която носи ламята е пресъхването на изворите и дълбоките кладенци. В такива случаи се е налагало пренасяне на жертви, според легендите- дори човешки, за да се омилостиви чудовището.

Хала на гръцки значи градушка , но нашия народ я отъждествява с проливните пролетно-летни дъждове и с вихрушки, от които полягат зрелите и натежали жита. В този смисъл в съвременния ни език тя се е превърнала в нарицателно понятие. Очаквани гости в дома на българина на третата вечер след раждането на дете са били и трите орисници, познати на много места в страната като "нареченици", определяли бъдещата съдба на новороденото. В тяхна чест трапезата през тази нощ е нареждана с подбрани гозби и е била слагана зад вратата с надеждата да предразположи гостенките за добра орис на новороденото. Богата е и българската есхатология-вярванията за съдбата на човешката душа след смъртта.

Въпреки христианското евангелско учение определящо смисъла, съдържанието и значението на задгробния живот, сред народа ни през всички векове са се ширили, изпълнени със среднощни видения, духове и загадъчни същества, легенди и вярвания. По късна доба и по незнайни пътища, според народните предания, бродят по-незначителни, но също така впечатляващо описани, както всичко друго в нашата митология, безплътни създания. Такива например са таласъмите. Представител на починал прародител таласъмът е с неопределен облик, който пази скрито имане, мост, воденица или изоставена къща на разпръснала се наблизо или надалеч родова челяд.

Близка до таласъма, но по-обобщена е представата за караконджула- страшилището, което във ветровити нощи обикаля двора, таваните и безлюдните пътища, за да срещне и подгони закъсняли пътници. Вампирът се смята въплътена душа на мъртвец, прескочен от някакво животно. Обикновено е незлоблив нощен обитател на празни стаи, сайванти или стопански помещения, в които е прекарвал приживе ежедневието си. Плаши се от вода и от светлина, и особено много от животински череп, счупено гърне или старо желязо. Всеки, който е обикалял преди няколко десетилетия нашите изостанали и и отдалечени села има представа за баладичната и странна гледка, която представляваха някогашните селски обори с белеещи се по тях волски черепи и стари грънци.

Интересно е че, ако вампирът, наричан някъде и "тенец" просъществува повече от шест месеца той "окостенява" и става отново човек. Такъв "плътеник" се жени и има деца, които стават "вампирджии"- тоест притежават способността да виждат вампири, да ги преследват или да влизат в контакт с тях. По тези безкрайни и странни лабиринти на митологията ни можем да стигнем до мотиви и житейски сентенции , вълнували съзнанието и на редица други древни народи и стигащи в края на краищата до вечния стремеж на човека да потърси отговор на тайната, която го е измъчвала винаги: Какво става след смъртта?

Видения от другия свят са и дяволите, внесени в нашата митологиа от христианството. Каноните на християнската религия обаче са дали твърде оформени и строго дефинирани представи за дявола. Тъкмо затова истинска благодатна почва за развитие на народната фантазия, етика и философия по отношение същността и битието на дявола, са апокрифната ни средновековна литература и богомилските легенди. Изпълнена с невероятно разнообразие от доброжелателни закрилници и мрачни стихии, от физическа прелест, нравствена красота и натуралистични сцени, въплътила в себе си предания от много поколения, следи от мирозрението на траки, славяни и прабългари, мъдростта на древни митологии от българската демонология е запазила и донесла до наши дни силата и обаянието си благодарение на живата кръв в плътта и- народното въображение и общочовешката мъдрост