Петър Канстантинов

Смъртта за един народ, който е запазвал вярата си в безсмъртието на душата, както в езическата си прелюдия, така и в християнското съзряване на мирогледа си, е била посрещана винаги спокойно и с достойнство. Култът към паметта на мъртвите и отношението към покойника дължим преди всичко на тракийските предтечи на светогледа ни. Те са ни оставили и по-голяма част от народостните обичаи, свързани със смъртта, към които вековете са прибавяли христиански норми и чисто фолклорни елементи. Тук нямам предвид вълнувашите чувства и богатото въображение, с които народният певец е описвал смъртта като завършек на един героичен живот или на една кървава схватка. Целият ни юнашки епос и хайдушка поезия са озарени от обаянието на такава достойна смърт. Тя е останала не само в самочувствието на народа ни, но и в най-вълнуващите странници на съвременната ни поезия- от Ботев до наши дни.

Така че не говоря за смъртта като художествено предадена развръзка на една лична съдба, а за обикновеното ежедневие, което се е повтаряло непрекъснато пред очите на народа. Наближаването на смъртта, започващата агония, за която народът образно казва "бере душа", е също състояние към което българинът се е отнасял с респект и мъдро съчувствие. Като се започне от най-примитивния обичай- подаване на агонизиращия да стиска копралята, "за да си отвори по-лесно пътя, който му предстои"- и се свърши с наложените от христианските канони изповед и причастие, всичко, което народният обичай е влагал в такива случаи има за цел създаването на определен психологичен момент, който трябва да внуши на умиращия, че не е сам. Съсредоточаването върху такава доминанта при запазено съзнание, несъмнено е облекчавало страданията при агонията. Всичко това е налагано от суеверие и обичайни предания, но в дъното му, малко или повече, има заложени рационални изгоди от емпириката.

Починалият задължително бива изкъпван и след тона, по общоприетите обичаи в страната ни обличан със сватбените му дрехи. Дори млади жени, починали наскоро след сватбата си, са били обличани със всички подробности на булченското си облекло. Мнозинството от нас помнят с какво внимание и пиетет нашите баби поддържаха скътани в бял чист вързоп сватбените си дрехи "за опелото". Тази връзка между двете най-значителни събития в живота на българина е доказателство за символичната представа относно вечния кръговрат на живота, така и за самочувствието на нашите деди и баби, които са поменували с лук, бито сирене и просен хляб, ровили са с пропуканите си ръце от тъмно до тъмно коравата земя, но са знаели въпреки немотията си как да се представят в съдбовния час пред хората и пред Бога.

Смъртта, в този смисъл, е била за дедите ни тъжно и изпълнено с достойнство тържество, с което е приключвал земния живот на човека. Така го е предчувствал приближаващият се към съдбоносната межда българин, така са го възприемали и неговите близки и съселяни. Тъкмо заради това пред погребалното шествие из някои наши села в Източна Стара планина понякога са вървяли до пет шест гайдари, които са изпълнявали най-вълнуващите и елегични мелодии на народното ни музикално творчество. Този обичай, вероятно също е остатък от тракийската погребална обредност, в която всичко е имало характер на истински, свързан с дълбока символичност празник. Своеобразен съпровод на обичаите при погребването на мъртвеца са били "оплаквачките". Обичай изпълняван в някои места из Пловдивско, Родопите, Прилепско, долината на Места, Добруджа като истинско изкуство.

В спонтанно съчинявания монолог и припевни интермедии на оплаквачките е имало не само картинно житеописание за покойника, възхвала на качествата му, проклятие към несправедливата съдба, но и едно понякога невероятно хиперболизирано въображение, превръщащо пътя на погребалното шествие от дома до гроба в драматично и вълнуващо изживяване. Гробищата при нашите селища до средата на миналото столетие са били обикновено в църковния двор, но после са разполагани извън населеното място- най-често при стар параклис или оброчище. Извън гробищата са погребвани скитници с неизвестно вероизповедание, некръстени деца, самоубийците или извършилите престъпно убийство, на които църквата е отказвала опело. Животът в представите на народа ни е бил не само право осигурено свише, той е бил заедно с всичко друго и дълг.

Изпитание, което никой не е имал право да прекъсне по свое желание, и който въпреки всички нещастия, душевни и физически болки и страдания е бил длъжен да изживее до край. Затова в общото гробище не е могъл да потърси вечен покой нито самоубиец, нито онзи, който е отнел насилствено живота на друг човек или е извършил несъвместими и непростими от народния морал деяния. След опелото и погребението, изпълнено съгласно християнския канон, хората са вярвали, че душата на мъртвия остава сред близките му до четиридесетия ден- така, както е библейската легенда за възкресението на Христос. Тъкмо затова най-голямата задушница за мъртвия се прави на четиридесетия ден, когато се смята, че душата на покойника напуска завинаги мястото, където е живял.

Задължително задушници се правят и на първата, втората и третата година, след което умрелият се влива в общото мнозинство на мъртъвците и възпоминанието за него се извършва само на общите задушници и на големите празници. Едно съприкосновение с душите, което народът ни още от най-дълбоки корени на етническия си произход винаги е тачил и е считал за неделима част от духовния си живот. Материализираната памет за мъртвия, надживяваща паметта на потомците му и капризите на съдбата, е била постигана само с каменните паметници-кръстове, запазени от векове по нашата земя като вдъхновено и мъдро изкуство на майсторите каменоделци. Именно благодарение на тях до нас са стигнали много забравени имена, години на драматични събития, и което е най-важното- представа за духовния сват на народа ни.