Петър Константинов

Календарът като документ за измерване на времето е съществувал от дълбока древност в различни цивилизации. Един от най-старите календари е този на прабългарите, създаден както се твърди в 2824 г. пр. н. е. Добре известно е, че календарите още от древността са създавани било като лунни, било като слънчеви. Слънчевите отговарят на астрономическия цикъл при движението на Земята около Слънцето. Лунните се основават на движението на Луната около Земята. Лунниат месец е времето между две новолуния -29 дни 14 часа и 14 минути. Понеже астрономическата година е с 10 дни по-дълга, налага се на всеки три години да се въвежда по още един месец. В календара на прабългарите годината започва от най-късия ден - денят на зимното слънцестоене. Той е нулев ден, не се брои в годината и в съвременото летоброене отговаря на 22 декември.

Бройните 364 дни са разделени на четири сезона по 91 дни, отговарящи на днешните зима, пролет, лято, есен. Имаме достатъчно сведения още от далечното ни минало, че началото на всеки сезон е било свързано с една или друга проява от битовия и духовен живот на българина и е било празнувано в много от случаите особено тържествено. Месеците в прабългарския календар не са имали имена, а са били означавани с числителните редни на тюркския език на прабългарите. От тях са запазени само няколко: алем - първи месец, вечен - третия, бехти – петия. Годините обаче са означавани с имена на животни. Дванадесет години в прабългарския календар образуват един цикъл, след приключването на който започва нов пак с първата година от цикъла. Имената на годините по ред са : мишка, вол, тигър, заек, дракон, змия, кон, овен, маймуна, кокошка, куче и свиня.

Произнасяни с тюркския език на прабългарите - сомор=мишка, шегор=вол, етх=куче, дохс=свиня и пр.- те звучат като антични заклинания. Вън от съмнение е, че цикличността в календара на прабългарите е подобна на тази, използвана в календарите на други източни народи и е вековен извор вероятно от емпирично наблюдаваните биологични, климатични и астрономични цикли. Дори и да имат някакво магическо предназначение, названията на годините са явно свързани с духовния и материален бит на древния ни народ. Цял един огромен и разнолик свят отразяващ природни явления и закони и преди всичко вечната борба за оцеляване сред стихиите на безплодните степи и кървавата напаст на чужди племена.

Толкова загадъчно-привлекателни са названията на годините от прабългарския календар, толкова недвусмислено ни внушават те връзката им с ежедневните и празнични вълнения на далечните ни предци, че някои ентусиазирани изследователи са побързали да нарекат с тях и дванадесетте месеца на прабългарската година, за да обяснят целогодишната цикличност в някогашния ни стопански и обществен живот. Опитът на древните обаче е разкривал в много по-широка панорама ритмиката в живота на природата и човека и е правил много по-обобщени изводи, които намират потвърждение дори и при съвременните научни проучвания на този вечен кръговрат в законите и проявите на живата материя.

Създали своя държава на юг от Дунава, включили се във формирането, заедно със славяни те и останките от местното тракийско население, са създали нова единна народност. Българите продължават да използват стария си календар дори до края на 9 век. Последното известно споменаване на дати е засега бележката от началото на 10 век на българския книжовник Туодор черноризец Доксов1 творил през времето на "нашия български княз Симеон" Доброписецът съобщава в бележката си за смъртта на княз Борис-Михоил ,бащата на Симеон и отбелязва: "Този Борис покръсти българите в годината Ехт-Бехти". Последните две думи са от прабългарската летобройна система и означават, че покръстването е станало в петия месец от единадесетата година на цикличния прабългарски календар.

Това именно сведение използва проф. Васил Златарски за да изчисли и уточни, че знаменателното събитие е станало в първата половина на септември 865 година. Със същия пиетет към природата, с чувство за още по-дълбока връзка с плодородната земя е изпълнен и календара, който са ползвали другите две съставки на формираната между 7 и 9 век българска народност- славяните и местното тракийско население. За тях новата година е започвала на първи март. Ден свързан с началото на полската работа, на възраждането на живота, на надеждите за плодоносна, здрава и благодатна година. Най-старият славянски календар е от 6-5 век пр. н. е. Изписан върху запазен глинен съд той разкрива и днес безспорната връзка между месеците и сезоните от една страна, и духовния и материален живот на славяните от друга.

Годишният кръговрат в този календар е калейдоскоп на делници и празници, свързани преди всичко с живота на хората и плодородната сила на земята. Дори имената на месеците в славянския календар етимологично произхождат от названията на климатичните и сезонни промени в природата през годината. Тези поетични и звучни имена, използвани и в старобългарския език, са останали да съществуват и досега в някои славянски езици и преди всичко в полския и украинския. Календарът на славяните е възторжена прослава на природата и на човешката радост от плодородието на земята. Най-забележителните славянски празници са свързани именно със сезонните промени в природата и съпровождащите ги битово-поминъчни събития и духовни вълнения.

След приемането на христианството народът ни възприема действащия по това време византийски календар. Забележителното при него е ,че нова година се е празнувала на 1 септември. Денят в който започва есенната сеитба, в който се хвърля първото зърно в разораната пръст и се отправя благослов за здраве и благоденствие сред хората. До преди 3-4 десетилетия този ден се празнуваше мълчаливо и достойно из много места в нашата страна. Воловете биваха обкичвани с цветя и обредни кърпи, на първа оран се тръгваше като на празник. В известен период от следосвобожденския ни живот той беше обявен дори като "ден на земата".

Тези бегли сведения за древните календари,с които още в самото начало на формирането си като народност са си служели нашите предци, са достатъчно убедително доказателство за здравата и вековна връзка, която е съществувала между ежедневието и празниците на народа ни и вечните прояви на живата природа. С тази нескончаема възпроизводителност на живота в природата е свързана цялата невероятно богата народна митология и обредност, нравствените устои и съкровенните интимни изживявания на човека. Народът ни е съхранил най-здравите етични и естетически възгледи за битието и най-поетичните вълнения на човешката душа в сезонните празници. Целият ни фолклор е живописен и наситен с лични вълнения и житейска мъдрост народен календар, който е предавал от поколение на поколение не само пожелания, надежди и топла човешка признателност, но преди всичко най-ценните житейски сентенции.