Струпах няколко дръвца в камината и малко припряно запалих клечка кибрит. Придърпах големия стол досами огъня и като същински аристократ се отпуснах блажено. Огнените багри бавно попъплиха по студените дърва и озариха малката стая. Топли вълни заляха краката ми уморени от дългия път . Отгърнах за пореден път вестника и за сетен път се уверих, че не съм пропуснал нещо. Погледнах към камината. Слабата трепкаща светлина магически закова погледа ми в нея.

Изведнъж в светлината на пламъка изплува картината на родният ми град. Но той беше като че друг, неузнаваемо променен. Грозната сива бетонна джунгла бе изчезнала. Причудливи къщи с приказни градини бяха изникнали на мястото на квадратните бункери наречени жилища. Палитра от цветове искряха под нежните слънчеви лъчи . Лек ветрец шушукаше в клоните на дърветата и преплиташе своята песен с песните на птиците.

Дори малката рекичка Поройна печално известна с името Боклуджа беше съвсем различна. Освободена от каменния тунел, в който бе заключена тя не влачеше вече отпадъци, а тихо бърбореше на рибарите поседнали край брега. И наистина палави рибки весело поскачаха в чистите и води. С боязън се приближих към един стар човек и го попитах “Прощавайте, но тази рекичка не беше ли … мръсна?”.”

Беше, млади човече, беше, но вече никой не изхвърля отпадъци просто така. Всички води се пречистват и виждаш и рибки завъдихме за радост на децата и нас рибарите.“ ”Ами къщите, градините?” “О-о, това ли? Моето момче, ти явно отдавна не си бил тук. Нашият народ най-после успя да надрасне себе си. Успя да преодолее робския си манталитет, да превъзмогне предразсъдъците и безволието си. Всички разбраха, че съдба няма, че съдбата е в собствените ни ръце и трябва сами да си помогнем.

Беше време, в което трябваше да поемем инициативата, да осъзнаем отговорността си и решително да тръгнем напред. Започнахме да мислим за това, което наистина искахме, да се трудим за него и отстояваме правата си, защото и ние сме хора като всички.И бяхме горди. Горди, че сме българи! Горди, че принадлежим на общество, в което мизерията, нещастието и болката нямат място, в което престъпността е в книгите, в което всеки живее сигурно и спокойно, защото така желае, защото за това се е борил. Това бе велико време и резултатът си струваше.

Аз лично съм горд, че принадлежа към онова поколение, което даде тласъка на нова България, тази, за която всички мечтаехме.” Погледнах в очите му. Те бяха щастливи. Той ме гледаше с погледа на мъдър човек изживял живота си достойно. Помислих си, че и аз искам да мога да кажа същото на неговата възраст, може би да бъда същия. Още опиянен от чутото и невярващ на очите си тръгнах по шумния булевард. Неусетно се вглеждах в лицата на хората и виждах радостта, която струеше от тях и обгръщаше всичко.

Детски смях долиташе от някъде и прогонваше и най-лошите мисли. И ето, че дочух музика и обърнах глава. Видях един човек да свири на акордеон. Веселите звуци като че извираха изпод игривите му пръсти. Акордеонът се свиваше и разтягаше, а човекът се клатеше в унисон със него ту наляво, ту надясно. Няколко хора подеха заедно песента, а други затанцуваха безгрижно около тях. Усетих, че се усмихвам и изведнъж разбрах, че съм щастлив.

Да, най-после щастлив! И само след миг понесен от музиката се влях в еуфорията на танца. Светът около мен се въртеше размивайки пъстрите багри. Сърцето ми лудо туптеше отброявайки миговете живот. Кръвта ми кипеше, очите ми искряха, тялото ми гореше, а краката ми пареха и пареха и … пареща болка мина през мен. В миг всичко изчезна пред очите ми и отново се появи мрачната картина на полутъмната ми стая. Ах, вестникът се бе изплъзнал от ръцете ми и се бе запалил.

Скочих от стола и бързо стъпках пламтящата хартия. След като първоначалната уплаха бе отминала отново седнах на стола и погледнах обгорения вестник. Това, което днес беше моята надежда, лежеше почерняло и смачкано на земята. Изгоряло за да запали мечтата ми за една по-добра България. Вече имах истинска цел в живота и знаех, че утре по-уверен от всякога ще спра до будката и ще си взема нова надежда. Само за петдесет стотинки!

Неизвестен автор