Петко Славейков

През 1843, като излязох от Свищовското училище, през лятото станах изпърво частен учител в къщата на Цонча Казанджията, а три месеца след това услових се даскал в Долня махала. Тогава бях на 16 години. Борбата между гръцките владици и българските патриоти беше във възраждането си. В онова време аз бях извадил една песен за гръцките владици в Търново, а именно за Панарета и за наследника му Неофита. Песента беше проста, в бели стихове, по духа и размера на народните песни, но като новост тя се преписваше и ходеше от ръка на ръка между поборниците на българщината. Един мой връстник и съученик от гръцкото училище, син на един доктор гръкоманин сполучи да открадне собствения ми ръкопис и да го предаде на Неофита или по-право на неговия секретар Костакя, за когото се нещо и припяваше в тази песен.

Ядосани и двамата, особено последний, вика ме една вечер късно и след едно остро скарване, накара митрополитскя ясакчия да ме запре в оная одая там, дето си били запирали кокошките, които им носеха от селата доста много. До моята тъмница, под същата сая, в друга живееше клисарят на черквата и слуга на митрополията, един стар човек на име дядо Колю. Нещо подир час и половина от запирането ми дядо Колю дойде да ме попита вечерял ли съм и на отговора ми "не съм" донесе ми малко хлебец и маслинки и мълчешката излезе. Подир малко той пак влезе, та ми донесе и вода в един оклоцан пръстен съд и една угорешка от вощеница, която запали, залепи я на прозорците и тогаз продумо, та ми каза: - вечеряй скоро, дорде не е догоряла свещта. Аз исках да му говоря и казах му нещо, но какво му казах, не помня сега.

Помня само, че той излезе из вратата, после се обърна, та през прага отвърна ми сериозно някак, като троснато ми рече: "Да би мирно седяло, не би чудо видяло" и си отиде. Каквото си потеглих аз през онази дълга нощ в онзи затвор там от глад, от бълхи и кокошинци "един господ знае", ако знае господ за теглилата на слабите от силните и за ония пакостищо могат да им направят още бълхите и кокошите гадинки! То беше несносно и нетърпимо, но още по-мъчително беше за мене унижението ми от Костакя и лошите думи, които беше ми надумал против народността ми. Много пътя из после, кога съм се усещал за този случай и за претърпяното унижение, плакал съм от яд и досада, и сега даже като се усетя за това,не мога да си спомня без потръпване.

Но и Неофит, вярвам и любимецът му Костаки, много пъти изпосле са имали случай да си припомнят, че са ме обидели и запирали. Това беше първото ми влизане в затвор. Цяла нощ стоях прав или бях принуден да ходя от стена до стена в тясна стая. Пепелта и студа не ми даваха да седна, а бълхите и кокошите гадове кръстосваха ме на вси четири стени, та ме измъчваха до душа, като че нарочно искаха да направят услуга с това на тираните ми. Идеше ми на полуда, но и в това си утеснение често пак се сещах за думите на дяда Коля: „Да би мирно седяло,не би чудо видяло!” Тези думи за пръв път ги чувах, та ми направиха наистина дълбоко впечатление. Аз усещах, че те бяха за мене едно погълчаване или едно поучаване, но да са думи книжевни, не бяха, а пък и прости не ми се виждаха: тъй щото при всичкото ми несгодно положение този нечакан урок ме занимаваше.

Аз преговарях тия думи, за да ги запомня и да отблъсна някак другите безобразни мисли, които наваляха на мене......оставям да не разправям тук каккво стана по-нататък, как ме пуснаха сутринта и как ме изпъдиха от учителствуването в Долня махала. Исках да спомена как съм се запознал най-напред с таквиз едни думи като на дяда Коля, какво впечатление ми направиха те и как привлякоха вниманието ми. Бях ги запомнил, па си ги често преговарях, често ги и подмятах в разговора си, дето прилягаха и даже и дето не прилягаха. Те ми бяха станали като един вид любими думи и употребявах ги до пресищане. По онова време имаше някой си дядо Начо, габровченин, билерин, който идеше всяка събота в Търново да продава билките си. Дядо Начо беше чокчалан т.е. обичаше много да дрънка, да приказва, да разпитва и да разправя за мющериите си. А когато нямаше мющерии, той задяваше децата, които се беряха около него, привличани от любопитната му стока, па и децата се бяха обиграли с него, та на свой ред и те не му даваха спокойствие.

Два-три месеца подир гореразказаното събитиеаз минувах покрай сергиятя на дяда Нача, та се спрях там, та разгледвах разните му билки, бурени и корени.

-Какво искаш момче? - ме попита той

-Нищо, гледам - му рекох аз

-Какво гледаш? - ме попита пак той Аз се намерих в затруднение какво да му отговоря и безцелно някак, даже безсъзнателно, от немай-какво да кажа продумах почти по детски: "Гледам те, хубавец ли си" „Амче не съм ли я ?” - каза дяда Начо

-Я виж! и взе да глади с две ръце провесилата си голяма и прилична брада и да указва на главата си, като казваше: Брада царска, глава воденичарска, а комшията му на сергия, хаджи Тотум някой си,прибави на подбив: "Хубавец като стамбулец". 

После се сетих за любимите ми дядо Колеви думи и чудих се тогава отде вземат тези стари хора таквиз избрани приказки и как умеят да ги казват навреме, кога де приляга и както прилича. Тези два случая бяха първата ми среща и съзнателно запознаване с народната мъдрост - те породиха у мене първото желани да записвам, кога чуя такива думи. Годината е 1844-и Славеиков най-напред ги нарича достопамятни изречения. По-късно по Даскал Цветко изпраща 600 такива думи в Одеса - там без всякакъв коментар кой ги е събирал са отпечатани в отделна книжка под името Български пословици от императорската академия на науките.