Опитвам се да напиша нещо. - Някоя приказка ли? - За едно малко момиченце. - Като мен ли? - Да. Но то е живяло преди много време. - Така ли? Аз къде съм била тогава? - Ти беше още в един магазин за момиченца. И очакваше да влезем там с татко ти. - Така ли? – изненадано отвори очи детето. – И как ме избрахте? - Татко ти ми каза: „Виж, мила, има коси като твоите”. - И това бе всичко? – недоверчиво погледна майка си. Младата жена се усмихна и я целуна. - Не ми ли вярваш? Та нали така открих и своята майка. - Как? – момиченцето се сгуши в нея, прегръщайки котето. – разкажи ми, как го направи.

- Бях почти колкото теб сега. Имах малка кукла. Винаги бе с мен. Всяка нощ с нея си шепнехме тайни, докато заспим. А през деня често се криеше в джоба на рокличката ми. - Защо го правеше, мамо? Много страхлива ли беше? - За да не ми я отнеме някой по-голям. Защото тя обичаше само мен. Всичко си споделяхме двете. - И какво стана? - Един ден видях мама. Тя имаше коси, като моята любима кукла. Така си я избрах. - А после?

- Един ден тя отиде с татко да ми изберат звездичка. – младата жена тъжно целуна детето и замълча. – Повече не я видях. Детето притихна. След малко тя продължи: - Вместо тях дойдоха дядо и баба и заживяхме заедно тримата. Пред очите на младата жена се появиха отново онези дни. Спомни си как от сутринта валеше. Тя бе успяла да си намери място до прозореца и заразказва на своята кукличка, как някога мама ще дойде и завинаги ще я вземе оттук. Ще заживеят с татко, баба и дядо.

Отново видя как познатата кола спира пред вратата на дома и от нея слиза баба и. После през цялото пътуване мълчеше, прегръщайки кукличката си и с нетърпение очакваше да пристигнат в къщи. Защото там я очакваше прегръдката на мама. Спомни си, как възрастните хора отвориха пред нея познатата врата. Видя стаята, в която спеше, когато я взимаха за празниците от дома.

Но вместо усмивката на мама сега в нея имаше единствено нови играчки. Не се решаваше да ги вземе в ръце. Обърна се и погледна дядо и баба. Те кимнаха: - Твои са. - Как мои? Всичко това ли? – недоверчиво бе попитала старите хора. Бе свикнала, че нейно е само онова, върху което е седнала или е скрила в малкия джоб на дрехата. Всичко останало можеше някой по-голям да го издърпа от ръцете и. Младата жена отново се видя да разглежда играчките в онази стая. Спомни си изненадата да открие сред тях спотаило се малко коте. Заради бяло петънце между ушичките го нарече Звездичка.

Тогава го прегърна и започна да му разправя как е открила своята майка. Как започнала да я очаква отново и отново, докато един ден я видяла пред себе си. Колко красиви коси имала. За нейните топли прегръдки. Как татко засилвал люлката. За всичко. - Като моето ли? – зарадва се детето. - Да, моя мила, като твоето! – прегърна я жената. Настъпи вечерта. Младата жена сложи дъщеричката си в леглото и придърпа юрганчето.

Както винаги, детето прегърна своето коте и му заразправя за мама и нейната баба. Котето слушаше внимателно и от време на време я близваше по лицето. Детският глас звучеше все по-тихо и по-тихо. Постепенно в стаята се сплетоха в сънен танц едно тихо мъркане и детското равномерно дишане. Успокоен от настъпилата тишина лунен лъч надникна през прозореца. После седна върху едно цвете и се залюбува на двете спящи една до друга звездички.

Автор: Вили Тодоров