Все същото! Едно момиче от бара му се усмихна и тръгна към него. Той само вдигна леко ръката си към нея. Тя кимна и се отказа. От благодарност извика келнера и поръча да и занесат едно питие за негова сметка. Свечеряваше се! Дъждът вече бе спрял. Реши да позвъни отново. - Кого търсите! – позна нейния глас. - Само теб! - Кой сте вие? Този глас ми е непознат. – гласът стана метален и той почувства, че тя ще затвори. - Не ме ли помниш, ... Шааде?

Тя замълча. - Помниш ли ме? Как с тяло рисуваше всяка нота. Или вече ме забрави? - Разбрах кой си! – гласът омекна. – Откъде се обаждаш? - В града съм. - Къде се намираш точно? - Където те видях за първи път. На ... нашата маса! - Оттам ли се обаждаш? - Да! А ти? Къде живееш сега? - Наблизо съм. В една къща! - Сега сама ли си? Или с него? - Сама съм. Защо се обаждаш? - Искам да те нарисувам.

Помниш ли последните ми думи тогава? - Помня. Но помислих, че ги казваш само така. По навик. - Но не е така, нали? Аз дойдох! Не мога да те забравя! - Чакай ме! Ще дойда! След около един час отпред спря кола. Видя я. Тя му махна от прозореца: - Качвай се! Не си проговориха. След малко се озоваха в познатия му апартамент. Тя тихо заключи вратата след себе си и обви ръце на шията му!

- И аз не съм те забравила! – чу шепота на устните й. - Къде се губи? - Нали ти казвах какво работя? - Зная! А знаеш ли колко пъти съм те сънувала ... - Аз също, моя мила! Нося ти подарък! – и той подаде една раковина. – Чуй я! Тя ще ти разкаже всичко! Младата жена я долепи до ухото си и се заслуша. А той само я галеше леко по раменете, покрити с любимите му къдрици. Любуваше се на замечтаното лице. Тя го погледна.

- Аз ... също имам подарък за теб! Докога си на брега? - До утре вечерта! - Тогава да слезем сега да вечеряме! - А къде ти е подаръка? В колата ли? - Ще разбереш! – усмихна се тя. - По-късно ще ти го поставя в ръцете! Отсреща имаше китайско ресторантче. С влизането си тя отиде при китаеца и му пошепна нещо. Той хвърли бърз поглед към моряка и кимна. Седнаха в ъгъла. Мълчаха и наблюдаваха ловките движения на китаеца, който бе започнал да припича нещо на печката.

Навсякъде по света като че ли изнасяха цяло представление. Нахраниха се набързо. На обратния път се отбиха в малкия магазин и купиха бутилка червено. Отново се озоваха в познатата стая. - Този апартамент твой ли е? – попита той, докато оглеждаше наоколо. - Да. Задържах го! Спя в него, когато закъснея в града. - Не ти ли се сърди някой? - Не! Още веднага се разбрахме! Ако иска да остана при него завинаги, трябва да ме остави свободна. Аз също не го коря. Никога не питам, къде отива.

- Сега в града ли е? - Не! Замина за Испания по своите работи. Докато говореше постави две чаши на масата и му подаде отварачката. Той се досети и отвори бутилката. Наля виното и се приближи до нея, като я гледаше в очите! Кристалният звън на чашите като че ли продължи разказа на раковината. Тя прекара ръба на чашата по устните си. Отпи леко и го погледна. - Искаш ли си подаръка? - Да? Къде е?

- Затвори очи и подай ръка! Не искам да го видиш, преди да го вземеш. Ще ти кажа, кога да ги отвориш! Обещаваш ли? - Добре! – усмихна се снизходително той. Почувства нейните пръсти внимателно да обхващат китките му. Плъзнаха ръцете му под блузата. Те почувстваха само познатата гладка кожа и надигащите се малки зърна.

Дишането им стана все по-често. Тя задържа ръцете му върху своите гърди. После ги отведе надолу. Той разбра. Отдолу също нямаше нищо. Заради него бе дошла като една амфора, готова за свещен обряд. - Това е моят подарък за теб! – чу сънувания от толкова време шепот. – Искаш ли го?

Автор: Вили Тодоров

Препоръчваме още: 

Обещанието (Из „По света”, част 1)