- Да. Пълна си нови впечатления, нали? – я подкачи сестра и. - И аз бях така. - Как се уговаряте? Навярно си знаете телефоните? - Кой те интересува? Или коя? – в слушалката се чу откровен смях. – Давай направо. - Уф! Ти пък си една! Просто питах. Видя ли, кой се приближи първи до нас? - Познавам го! Преди време пътувахме заедно навън.- Ще ми дадеш ли телефонния му номер? - Добре! Но от доста време направо се държи като отнесен. Нещо се умълча.

От време на време вади някакви листчета и пише. Винаги е правил всичко до изтощение. А и вчера, като че ли се пазеше за някоя. След тебе се отегли и пак нещо си пишеше. Но за такива работи не се разпитваме. Всеки прави с когото и каквото му е приятно. - Аз само така питам. Ти нали ми бе казала, че се срещате като приятели и навън. Телефонът извъня. Погледна. Бе непознат номер. Личният му номер го знаеха малко хора и реши, че някой си е сменил оператора. Вдигна.

Отсреща бе непознат женски глас. Близначката трепна, като го чу. В първият момент поиска да затвори, но бе глупаво. Той щеше да провери номера и разбере всичко. - Здравей! - Кой се обажда? Познаваме ли се! - Да! – смути се близначката, но събра смелост и продължи. - От вчера. Бяхме заедно. Пред очите му се появи една луничка. - Вие сте ... Ти си Луничката? Тя най-малкото очакваше това. И почувства гордост, че го е забелязал. Но реши да продължи играта.

- Защо Луничката? Не запомни ли името ми?- Запомних го. Но нали имаш ... една луничка повече от сестра си? – включи се и той. - Къде? - Знаеш къде! - Аз мислих, че всички наблюдавате друго! - Едното не пречи на другото! – засмя се той. – Аз го умея. - Какво умееш? - Да забелязвам и подробности. Веднага те нарекох Луничката. - Затова ли първи се приближи? - И затова! Исках да я разгледам по-отблизо! Ти не възразяваше.

- Аз и сега ... и сега не бих възразила. – осмели се най-после близначката. – А ти? Той замълча. - Какво стана? Къде си? – разтревожи се тя. – Прекъсна ли? - Не! Не съм! - Защо млъкна? Вчера бе по-решителен. - Искаш ли да се видим? - Сега ли? - Нали преди малко каза същото и ти? - Добре. След един час! – и му каза своя адрес. Лесно намери адреса. Тя се появи на вратата. По трепета отпред се разбираше, че под блузата нямаше нищо. Обърна се и тръгна навътре пред него. Знаеше, че има женствено тяло и го правеше по навик.

Въпреки, че вчера той я бе видял и почувствал навсякъде. Той по-скоро с усет, отколкото с поглед разбра, че и под прилепналия панталон бе същото. Залюбува се на походката и. Ходеше много леко и изправено. Почувства, че бе заложено, като у сестра и. А не е поза. - Кафе, чай, нещо за пиене? - Някакъв чай. По-силен, ако имаш. Или кафе, безразлично ми е. Аз почти не пия. - Зелен или черен? - Зелен.

Докато му сипваше, направи така, че неведнъж той отново да види луничката. Все по-интересно и ставаше. Много и се любеше. За миг си помисли, че наистина е занесен. - Измори ли се вчера? - Не. След като се разделихме с теб, повече не ми се участваше. - Толкова ли те изморих? – опита да се пошегува тя. - Не. – той бе напълно сериозен. – Има друго! - Какво? Нещо със здравето ли? - Има друг човек. - Заради нея ли ти казват, че си станал занесен? - Има такова нещо.

Тя ме промени изцяло. - Тогава защо дойде? Тя знае ли? - Знаеше, че ще се събираме. Не искаше да го пропусна. Самата тя ми каза да дойда! - Значи е като нас с тебе? - Не! Не е! - Защо? - Мисля, че за тези неща научи за първи път от мен. Но ме заразпитва. Дори сподели, че ще и бъде интересно. Все пак е едно предизвикателство да победиш някои неща у себе си. - Тогава защо не я доведе? - Не искам да ти обяснявам. А и не е готова още за тези неща.

- Разбирам те. – усмихна се близначката. – И на мен ми казаха същото. - Видя, че твоите хора са били прави. - Да. Така е! Показаха ми различни неща. Дотогава нещата ми изглеждаха някак по-... – тя се умълча, търсейки по-подходяща дума.- По-... какви?- По- физически. - По-физически? Вероятно си права! – разсмя се той и погледна дяволито. - Ако знаеш каква странна дума имат на изток за вашата душа. И част от физиката ви!

- Какво ще правите двамата? – започна да и става все по-любопитно. - След три-четири дена трябва да се видим. Искам да и оставя за спомен една рисунка. И ще я попитам в очите дали наистина го иска. - Рисунка? – изненада се тя. - Опитвам от време на време.- Ти...ти затова ли забеляза разликата? Луничката. - Може би. - Скромничиш. – подкачи го младата жена. - Вече не зная, как се получава. Научиха ме да забелязвам малките неща. И да им се радвам.

- Тя ли си я избра? - Не. Аз. Но е единствения човек на света, на когото бих я подарил. На други съм подарявал, каквото си изберат. Тази са ми я искали и винаги съм отказвал. Преди да се запознаем, мислех, че никога няма да се разделя с нея. - А сега? Животът изненадва, нали? - Сега? Да. Наистина изненадва. - Що за човек е?- Не искам и няма да го обсъждам с теб!- стана сериозен той. - Защо? Нали вече сме приятели?

- Да. Но няма да го направя. - Както искаш! – нацупи се близначката. Мъжът разбра и се опита да поправи нещата. - Ей, Луничке, не се сърди. Обещавам ти да я видиш. Само изчакай малко. - Какво искаш да кажеш? – оживи се тя. Погледна я. Бе се оживила. В очите и се появи познатото изражение от вчера, което го накара да се приближи до нея. Същия огън в тях, облизването на устните с топлия си език. Същото развълнувано дишане. Неволно посягане към копчето на блузата. Всичко бе както вчера.

- Вие сте почти на еднаква възраст. - Не го знаех. И какво? - Отдавна си мислех, че ако приеме и я подготвя за всичко, да го направим първо трима. И сега ми хрумна, че ... - Аз да бъда третата? - Защо не? Като нейна сестра – близначка! – засмя се той. - Аз? Нейната близначка? – прихна и тя. – Чувал ли си един много стар виц за близнаци. От времето на моите родители. - Кой? Кажи ми го. - Имало двама близнаци певци. Хората се шегували, че единият бил от Пловдив, а другия от Асеновград!

Засмяха се и двамата. Напрежението бе изчезнало. Тя започна да разбира, че онова вчерашното няма да се случи днес. Въпреки, че ги свързва неделимо. Но и бе приятно да седят двамата и да се забавляват. Все пак реши да опита. - Днес не ти ли се прави нещо? – и взирайки се очите му, плъзна ръката си в блузата си. - До вечерта сме сами... - Казах ти! Не се обиждай. Отдавна забелязах, как си облечена. Красива си. Но само за нея мисля. Даже и изпратих едни написани за нея неща.

- Ти писател ли си? – изненада се близначката. - Не! Не съм. Занимавам се друго. Не съм публикувал. - А защо пишеш? - Да не забравя азбуката! – усмихна се той. Засмя се и тя. Почнаха да се шегуват с вчерашното. Тя му заразказва фантазиите си. Той я наблюдаваше с интерес. По едно време близначката спря. Бе забелязала промяна у него. - Накъде се унесе пак? Отново за нея ли мислиш?

- Да! Извинявай! – виновно се сепна той. - Представих си я на твоето място. - Сега ли? - Там, вчера. Но... права си! И тук също. Че е с нас! Изглежда време е да тръгвам! - Както искаш. Ще се обадиш ли, ако се съгласи? - Да! Но не казвай на останалите. Сестра ти може да се обиди. Искам първо с теб. После може и с тях. Преди да дойде на приятелското ни събиране. - Добре! Разбрано! Ще чакам! Кога ще звъннеш? - Не зная! Не зависи от мен. От живота зависи. - Май и от нея? – усмихна се близначката. - Да! И от нея! ... Единствено от нея! ... За всичко!

Автор: Вили Тодоров