Тази любов, толкова нежна, толкова яростна, толкова крехка, и тъжна. Тази любов, красива като деня и грозна като лошото време, тази любов, толкова истинска, толкова хубава, толкова пълна със щастие с радост и с присмех, трептяща от страх като малко дете посред мрака, и толкова сигурна в себе си като човек, крачещ спокойно в нощта.  Тази любов, навяваща страх у другите хора, които бледнеят и почват да шепнат пред нея. Тази любов, гонена дълго от нас, и от нас наранявана, мачкана, бита, забравяна, пъдена.

Тя е истинска като растение, тръпна е тя като птица и като лято - гореща и жива. Ние двамата бихме могли да си тръгваме и пак да се връщаме, бихме могли да забравяме, да заспиваме, да се будим отново, да стареем, да страдаме, да заспиваме пак, да мечтаем за смърт, и пробудени пак, да се смеем, за миг подмладени.

Но тази любов ще остане при нас, упорита и жива като желание, като памет жестока, като жалба нелепа, нежна като далечния спомен, студена, като късче от мрамор, красива като деня и крехка като малко дете.

Тя ни гледа усмихната, тя ни шепне без думи, и аз, цял изтръпнал, я слушам и викам и викам за теб, и викам за мен, и я моля, за теб , и за мен, и за всички, които са влюбени, които са любили някога, викам към нея за теб, и за мен, и за всички останали, макар непознати: - Остани, недей си отива!

Ние, които сме нявга обичали, бяхме забравили вече за теб. Но ти недей ни забравя. Нямаме друго на тая земя освен теб. Недей ни оставя да станем студени, и все по-далечни, все по-далечни. Дай ни знак, че си жива, безразлично отгде, безразлично кога, дори късно да бъде. Излез из леса на нашите спомени, подай ни внезапно ръка и спаси ни.

Ж. Превер