Замиращите стъпки на жената и гаснещия в здрача светъл шал ... И чувам – непознати и познати – сигналите на тягостна печал. Коя бе ти, която си замина? Вълшебница ли страстна или грях? Орисница? Полубогиня – вестителка на сълзи и на смях? С какво ме надари? Със много рани. И сред обичаните бях ли пръв? Навярно си от многото измами на моята виновно – грешна кръв. На диренето тъмно – краен смисъл. Утеха – в безответния копнеж, стих, който никога не съм написал, и неразумен – в разума – метеж. След упрек неизречен ли замина, горчивите ли чувства долови? Недадената обич ли изстина? Или съм много закъснял, уви?

О, колко съм те търсил и съм писал неспомняни в тъгите стихове за есенни разделни ветрове със усредена в тебе мисъл! За теб в нетрезви вечери устата ми е пила все страстно-отмъстителни вина, за разума ми – мразена жена, за моето сърце – безкрайно мила. Сега си тука. Обич ли те кара да бъдеш с мене мила и добра, за страдала душа – излъчена зора и от невяра – безусловна вяра.