Каква съдба след толкова години

събра ни в този душен ресторант?

Звънят нелепо чаши и чинии,

гнети, пропукан, ниският таван.

Оркестърът гърми. И полилеят

се клати застрашително над нас!

Не мога аз щастливо да се смея

и с другите да пея с весел глас.

И ти, която някога обичах

с такава нежност, болка и тъга

и щастие единствено наричах,

усмихваш се отсреща ми сега.

Аз бавно вдигам чашата и пия:

спокоен, безразличен и студен.

Но как от теб, но как от теб да скрия

пожара, незатихнал още в мен?

Но как да заповядам да не бие

тъй силно неспокойното сърце?

Аз пак наливам чашата -  и пия…

Треперят леко моите ръце.

Защо тъй нежно грее твоят поглед?

Защо сълза в очите ти блести?

Нима неповторимата ни пролет

да възкресиш, да върнеш искаш ти?

Нима ти имаш сили да изровиш,

да съживиш мъртвеца във пръстта?

…Повярвал бих, повярвал бих отново

и в хората, и в теб, и в любовта,

ако сега, ей тук, пред всички други,

пред техните учудени лица,

пред погледа уплашен на съпруга,

пред погледа на твоите деца,

внезапно като в приказка прекрасна,

като в чудесен, фантастичен сън

целунеш ме задъхано и страстно

и тръгнеш с мен – в нощта,

                       в дъжда – навън.

Давид Овадия