|
 „...Колко великолепна е светлината, която се излъчва от нашата вътрешна същност, колко истински великолепна е тази светлина, Мей! ...Не си ли и ти чужденка в този свят? Не си ли чужденка за заобикалящото те във всичките ти цели, желания, действия и наклонности? Кажи ми, кажи ми, Мей, има ли много хора в този свят, които да разбират езика на душата ти? Колко пъти, чудя се, си се натъквала на някой, който те слуша в мълчанието ти, или който те разбира в неподвижността ти, или който те придружава в Светая светих на живота, докато седиш пред него в къща, наредена до другите къщи?
...Ти и аз сме сред онези, които Бог е дарил с приятели, с любими
хора, с доброжелатели и с множество почитатели. И все пак, кажи ми, има
ли някой сред тези ентусиазирани приятели, на когото някой от двама ни
би могъл да каже: „ Носи кръста ми за един ден!” Има ли някой сред тях,
който да знае, че зад песните ни има песен, която не може да бъде
предадена в звук и няма акорди, които да я уловят.
...Аз съм
мъглявина и мъглявината е моя самота и моя самотност и в това е моят
глад и моята жажда. Нещастието ми, обаче, е че тази мъглявина е моя
реалност и че тя копнее да се срещне с друга мъглявина в небето, копнее
да чуе думите: „Не си сам, двама сме, знам кой си.”
|
Коментари
Те са се обичали цял живот, но никога не са се срещали. Живеят разделени на двата края на света и удивително слети в писмата и творчеството си. Започват да си пишат през 1912 г. и кореспонденцият а им продължава до смъртта на Халил Джубран през 1931 г. Мей Зияде е най-изтъкнатата представителка на арабската литература през първите три десетилетия на 20-ти век, дъщеря на ливански журналист и християнин-маронит. Джубран – поет, художник, мистик – самотник, творящ сред отчуждение и страдание. Нейното семейство не дава достъп до писмата и. Налице са само неговите и единични нейни писма, които свидетелстват за удивителната духовна хармония. След смъртта на Джубран през 1931 г. Мей Зияде изпада в тежка депресия, прави несполучлив опит за самоубийство, лекува се в психиатрична клиника и въпреки помощта на приятели и близки, умира в Кайро 10 години след Джубран. Какво ли би станало, ако бяха се срещнали? Можем само да гадаем... Но може би е и кощунствено в името на паметта им да дори да споменаваме за тази възможност. Защото са съединени като дух и в живота и смъртта..."
Любовни писма. Халил Джубран до Мей Зияде (helikon.bg/.../...)
Да - измислен заради тези две същества, носители на духовното си прераждане в една твърде спорна епоха от човешката история. Важно е, че са били заобиколени от други, открехнали важен прозорец в осъзнаването на чистотата и хармонията - да бъдат заедно с душите си, макар разделени от толкова километри, но никога не успели да се видят. Ако допуснем сляпата вяра в Бога да ни води по стръмните пътища на извисеността, бихме ли сгрешили? Или ако възприемем най-висшата християнска ценност, каквато е любовта, която от много мислители е поставена на върха на социопирамидата на потребностите, то бихме ли оправдали с това интереса си към една такава наситена със сетивност кореспонденция между дъщерята на ливански журналист и християнин-маронит и поета,художник, мистик – самотник, Джубран.
RSS на коментарите по тази тема