Георги Крумов

***

Посред пълна луна, вече беше се мръкнало,

една странна жена в мойта стая се вмъкна,

дръпна тънко перде към съседите наши.

- Хайде! – каза. – Къде?! – аз попитах уплашен.

- С мен! Сега! В този час!Надалеч!Няма връщане!

- Ама старец съм аз, тъй ме имат във къщи!...

Ала тя долепи тънко тяло до мене

и усетих как ври стара кръв между вените,

грабнах шапка, бастун и открехнах вратата.

Като лепкав маджун си мотаех краката.

Може би беше сън – омагьосан и кратък,

но излязохме вън. Продължихме нататък

и сред млада гора, на поляната мека

тя гальовно ме спря и прошепна ми: - Нека!...

И полегнахме там – две сърни запъхтени.

Тя започна да вие до ухото, над мене...

И тогава съвсем като груби измами

без да има проблем листа дръпна жена ми

и прочете това дето пише дотука,

и поклати глава. И нарече ме „куку”.

Аз отвърнах: - Не съм!...Тя затръшна вратата.

Като стар таласъм се озъби луната

и във стаята пак си останах самичък,

поетичен глупак – господин Дядочичо.

Но проникнат от яд, грабнат в сила нечиста,

че не съм вече млад, пак посегнах към листа

и със дърта ръка, на гърба на ината

пак започнах така:”Вън блестеше луната...”