Съмнявам се, че разбираме. Естествено разбираме себе си, ние винаги се стараем да разбираме себе си. Нуждаем се от собствената си обич и любящо саморазбиране. И поради тази причина /търсенето определя предлагането/ книжния пазар е пълен с книги за самообич, самохаресване, самовъзхита, самоодобрение. И въпреки това самодепресията продължава да ви залива и да се давите в нея. Защо? В книгите от типа: "Заобичай себе си" нещо не се ли обясняват нещата както трябва? Не е това! Самообич има в излишък. В повече ви е. Обич към ближния липсва. Търсих....Не намерих нито една книга, в която пише как "да обичаш лошия човек". А той е заплакал отдавна и отдавна е поставен на колене, само че няма кой да забележи "лошия човек", защото сме заети да забелязваме себе си. Да се самозабелязваме по-право казано. Да се самообичаме...Дори и когато пишем стиховете и прозите си пак пишем за самосебеси, за собствените си сърцераздирател ни трагедии. Толкова сме заети със себе си и с тренировките по самообич, че забравихме да обичаме "лошия човек". А пък лошия човек през цялото време правел за нас нещо....Опитвал се да ни каже, че само самообич не е достатъчна, че ни трябва ЧОВЕКОЛЮБИЕ! Лошия човек бил забравил за себе си, той помнел само обичта си към другите и им я раздавал, просто така без да иска нищо в замяна. Лошия човек искал и останалите да станат като него. Да имат човеколюбие, а не самообич. Той знаел че е тъжно да живееш само с любов към себе си и че ще бъдеш по-щастлив, ако "обикнеш другите като себе си". Лошия човек обичал хората и всеки ден правел за тях различни добри неща. Според него човеколюбието включвало - ИСТИНАТА. И лошия човек често постъпвал наивно и казвал истината на хората, вярвайки, че това ще ги промени, че те ще разберат и ще станат негови приятели и съмишленици. Уви не станало така. Хората намразили лошия човек и го направили лесно, защото е толкова просто на мразиш лошия човек и толкова лесно да обичаш себе си. От любов към себе си, от много, много любов към себе си, хората забравили изцяло как да обичат "лошите хора". Тези лоши хора, които нямали в себе си обич към себе си и затова безжалостно към себе си се раздавали...за всички останали. Той също го правил...без съмнения и колебания. Сърчицето му подсказвало, че постъпва правилно. Лошия човек поставил в клетка себе си, отрязал крилата на собствените си мечти и останал сред хората, за да изпълнява акробатичния си номер по човеколюбие всеки път, когато добрите, сомообични хора заставали до клетката на себеотрицанието . Някои казват, че бил ненормален, други го мразят, трети му се присмиват. Но всички те имат една обща черта - изпълнени са, преливат от любов към себе си, която води до безчувственост и безразличие. "Обичаме себе си", "Обичаме себе си" - крещят в захлас те. А лошия човек тихичко отронва: "Обичам вас" – казвал той.

Така изминали години, веднъж лошия човек се сетил, че има рожден ден и се зарадвал, защото си помислил колко хубаво ще е да сподели с добрите хора своя празник. Уви отново сгрешил. Добрите хора вече отдавна не мразели лошия човек, той им бил станал напълно безразличен. Причината? Хората не желаели да чуват и виждат истината, номера със себеотрицанието им показвал, че са егоисти. Вярата и идеализма на лошия човек били шамари за добрите хора, защото през пластовете самообич те все пак усещали, че са станали безчувствени и безжалостни. Добрите хора се насъбрали около клетката на лошия човек, а той им се усмихвал, защото вярвал, че са дошли, за да празнуват заедно. Но добрите хора мълчали и всички носели маски, страшните маски на самообичта, на егоизма, на саморазбирането , на злобата, на завистта, на омразата. Само лошия човек бил без маска. Тогава той разбрал...Гледал тези изкривени, маскирани лица около себе си и изпитвал жестоката болка на самотата и неразбирането. Заплакал лошя човек и сълзите му дълго, дълго се стичали. Той плакал толкова дълго, че душата му пресъхнала и сърцето му се вкаменило. Разказват, че добрите хора останали доволни – той станал един от тях – добър човек. Аз срещнах едно момиче, тя ми разказа тази история, твърдеше, че обичала Лошия човек повече от себе си. Казваше, че той и липсва и че бил единствения човек без маска, който била срещала в живота си.

Тези две стихотворения ми ги изпрати Митко Милушев. Той не познава дамата, която е писала първото стихотворение: "Богомилско", аз му казах, че би трябвало авторката да позволи публикуването, а той ми отговори: "Ако имаш хляб и срещнеш гладен, ще искаш ли разрешение?" След това ми изпрати неговото стихотворение: "Катерене" с позволението да го публикувам. На мен веднага ми направи впечатление, че без да иска, вероятно несъзнателно Митко е написал "Катерене" като отговор на "Богомилско". Той с учудване се съгласи, че наистина се е получило като мъжкия отговор, като мъжката гледна точка и размишления към "Богомилско". По тази причина аз публикувам двете стихотворения едно след друго. Няма как да бъдат разделени, защото те са като Ин и Ян. Няма да крия, че Богомилско предизвика в мен силен резон и буря от чувства и емоции, които няма как да обясня. Просто стихотворението казва всичко вместо мен.