Ти не вярваше, аз не очаквах,
беше просто невинна игра.
Всеки път на шега те разплаквах,
щом говорех за друга жена.

Ти не молеше, аз не останах,
бяхме заедно просто така.
Аз юздите на шанса не хванах,
ти избра да ме чакаш сама.

Те, годините, нижеха наниз
от мъниста на стари мечти.
С блян окъпани в есенен залез,
дето в спомени нежни кърви.

Ти ме чакаше, аз не повярвах,
имаш снимки на мойте деца.
В своя свят аз идеи прокарвах,
а надеждата в твоя – умря!

Ти не плачеше, аз те прегърнах,
само тъжно поклати глава.
Зная, късно при тебе се върнах,
в самотата на твойта тъга.

Боби Кастеелс