Платна над хоризонта реят

на кораб странници залисани.

Насред звездите да живеят

те от съдбата са орисани.

От мълнии не се страхуват,

приели гордо своята съдба,

осъдени да спорят и тъгуват,

чудати да изглеждат пред света.

Животът е едно пътуване,

понякога се спираш по средата.

То не е с вятъра сбогуване,

а си потънал заедно с мечтата.

Отдавна овехтели са платната,

рулят се трудно покорява,

Вярват техните сърца,

че утре пак се зазорява.

Пътуват сред вълните без умора

измокрени, премръзнали, щастливи.

Мълнии ги тях не плашат.

Нали затуй са странници - 

различни от останалите хора.  

Каква ли странност

те от другите таят –

порок, достойнство

или своя слабост?

Защо ги странници зоват –

осъждат ли ги или е награда?

Думата е древна, рядка,

различна е от пътник, чужденец.

Наричат с нея чужд или пък свой,

но не и нечий жертвений агнец. 

Дано дордe светува свят

корабът да има екипаж,
дори по пътя си към  ада.
За странника светът не знае
коя е най-свидната награда,
що той търси и за що жадува,
за що в тъмни нощи
със зеници помътнели той бленува.
Не е ли за очи, като жарава,
в които с радост би се давил?
Вярно е! Без странници,
без един от тях дори,
земята заприличва на пустиня.
Защото всеки странник
струва колкото мнозина...

Автор: Вили Тодоров