|
Поезия и изкуство -
Аз поисках само...
|
Мъглата край нас
ражда сенки
на странници и деца.
Нашата съвест
ги превръща в невидими,
но какво от това -
нали тях ги има?
С безцветни очи,
присвито оглеждащи
за отворени джобове
и стотинки.
Те гледат към слънцето
без благодарност
и безразлично.
Задъхано спряли
да си починат
или стотинките,
случайно останали,
да преброят
угрижено анемично.
А край всички нас
пърхат с крила,
и тихичко дишат
птички,
създадени в някой
човешки
инкубатор - коптор.
Случайно създадени
сред полупразни чаши и пот,
защото без работа,
без хляб и въглища -
само това
им е останало от живота...
Понякога,
спотаени под някой
отворен прозорец,
слушат нещо непознато -
песни за обич.
Обаче коремът
жестоко присвива
и тръгват да търсят
желязо ръждиво
за парченце баничка клисава.
А през нощта,
заедно свити,
сънуват един чуден свят
птичките мили.
Свят на целувки от мама,
на надежда
за безкрайно „циганско лято"
и една торбичка с лепило...
Автор: Вили Тодоров
|
