- Обичам да те любя в съня си,
с дъх по тебе да танцувам
след всеки нежен твой овал,
да го рисувам с целувки,
а ти изтръгваш ми сърцето -
за по-голяма чест не бих мечтал.
След нощ такава със света
бих се разделил без жал.

С парче от него да задавяш
кучетата-мигове без теб,
затуй че не можах да ти докажа
обичта си в стихове, като поет.
Или ще го скриеш надалеч
и споменът дано те стопли,
ако премръзнеш ти от горест,
нанесена от завист вечна.

Обичам да те любя в съня си,
облечена в едничка роза,
а ти, притваряйки очи
със стон, в сластна нега
да шепнеш: Мили, ти си този...

Обичам да те любя в съня си,
тялото ти в огън да гори
и зовеш със своите извивки:
- Мили, на света си само ти...
Сенките видения рисуват
по твойта кадифена кожа,
сред паяжина от ухания на свещи,
а ти самата се превръщаш
в изгаряща омайна пещ.

- Обичам да ме любиш в съня си,
твоят дъх да ме изгаря,
да скривам, мили, неговата жар,
щом очите си притварям.
В одежда от самотна роза
ще се появя пред теб в мрака,
зовяйки с ръце си да докоснеш
щастието, що те чака.

- Обичам да те любя в съня си
и с ласките на утринен зефир
да извайвам твойте очертания
на създадено от бога тяло.
Пренесена в прекрасен свят,
потръпваш от изпитвана наслада.
А после с нектар от теб
утоляваш неугасващата жажда
по мигове прекрасни като тези,
които любовта ни ражда...

Обичам да заспиваш в съня ми,
притихнала в моите ръце,
косите твои да целувам ...
със сърце в твоите нозе.
Обичам да те любя в съня си
и да се превръщам в сянка,
под нея ти да си почиваш,
уморена в любовна дрямка.
Като едно видение копнежно
сгушена да спиш до мене
прегърнала ме кротко, безметежно,
а аз да пазя твоя сън
от злия свят навън.
- Обичам да мечтаеш в съня си
за мен, за мойта гръд и тяло,
за черните очи, в които, мили,
ти слънцето откри изгряло.
- Не гадая бъдещето наше,
но знам какъв е моят край.
Смирен очаквам своята присъда,
като престъпник да го приковат към кръста.
жадувайки да се превърнеш в ангел,
с когото двама в живота
да сплетем своите пръсти...
Или, не бих те аз винил,
палач бъди ми, без да ме осъждаш,
подай ми, мила, с отрова чаша
и мойта мъка превърни в рай. 

Автор: Вили Тодоров