Смъртта обича да се труди,
работи без почивен ден.
От светлина разделя мрака
с час, от живота подарен.

Граница е тя зловеща
между звука и тишина.
Всеки се бои от среща,
но неизбежна е злина.

Смъртта любимци няма,
към всички е еднаква тя,
за откуп злато не признава,
ни сторената добрина.

Смъртта обича да работи,
няма тя почивен ден
и всеки ще се люби с нея
в миг, от орис отреден.

На Смъртта тела й трябват,
а не душите наши.
Това нима не заслужава
да вдигнем пълни чаши?

Обич над душа е господар,
а не Богът или Сатана.
Над нея само Ева властва
без да има за това вина.

Дарява Тя и ад и рай
на мъже-герои и невзрачни.
Има я навсякъде край нас –
в дворци или бордеи мрачни.

Животът има две страни
ще съзрем ли в черната и бяло?
По-лесно вършат се злини
в името на наш’то тяло.

Защо цветовете ни сливат,
а интересът вечен – разделя?
Защо без обич тази земя
се превръща в мечтана постеля?

Какво от туй, че ще умрем
и ще се превърнем в кал?
Нали всеки е избирал
как в живота е живял!

Бързо ли живееш или бавно,
това е някак без значение,
доброто винаги наказват,
останалото е забвение.

Чашите си да напълним
да ни радват птичите песни,
дъждът, нощта и тревата,
че дишаме, че слънцето греe...
и да няма на маса сред нас 
скрити завистници и злодеи.

Винаги, помнете, от Смъртта
по-страшно е когато тлеем,
нека за това сега
вино - кръв в чашите налеем.

Животът е преходно нещо.
Не са вечни дори и звездите,
обичта, надеждата сляпа... 
Вечни са само мечтите.