Едно мое стихотворение, което написах преди половин година. Нека бъде женския отговор на мъжката поезия.

Понякога съм черно-бяла
като снимка остаряла
направена през деветнайсти век.
Тогава мислите ми са покана
за демоните бесни
в празнична премяна.
Тогава губя своята усмивка
и в огледалото горчиво
дявола се киска.
Не искам да съм черно-бяла,
но няма как и често съм такава.
Да те приема май е по-добре,
да те поканя в моето сърце,
тогава демонът обикнат, стоплен
ще придобие ангелско лице.
Е, не съвсем,
тук, там ще си запази и чертите,
но вече ще е тих, спокоен и смирен,
ще стане и добър, така обикнат той от мен.
А друг път цялата съм пъстра
и пеперуди пърхат като в летен ден
треви, цветя и билки
растат в душата ми, в мен.
Не искам да съм черно-бяла
или пък само пъстра, цветна и засмяна.
Желая да съм цялостна и зряла
добро и лошо да живеят в мир с мен.

Юлияна Шапкарова