Момченцето беше поело по стръмната пътека, която водеше до малка поляна под върха на планината. Той нямаше приятели, затова често се разхождаше сам в гората, общуваше с животните, с растенията, с рибите в близката река. Често присядаше върху някоя полегата скала наблюдаваше облаците и техния танц върху синьото небе.  Днешния ден не беше по-различен от бавно изнизващите се дни на лятото. Момчето стана, закуси пожела спорен ден на старата си баба и пое към планината.

 По пътя на горе си избра един подходящ клон, който отряза с джобното си ножче, за да си направи въдица. Днес щеше да общува с рибите. Но тайнствената съдба беше решила друго. Детето изкачи един от по-стръмните склонове на планината и започна да се спуска. Оставаше му съвсем малко път до реката, когато чу, че нещо в храсталака прошумоля. Той познаваше горските звуци, а този шум не беше от стандартните планински шумове, с които беше свикнал. Влезе в храсталака край пътя и се огледа, за да види кой е неканения обитател. Под едно дърво видя ранена птичка, крилото и бе счупено, но тя не се предаваше в безуспешните си опити да полети.

Момчето се приближи бавно и спокойно, отдавна беше свикнало с горските обитатели и рядко правеше погрешни стъпки и движения, които да станат причина за уплаха в тях. Птичката беше съвсем млад орел, чието дясно крило беше пречупено и се влачеше напълно безжизнено по земята. Орлето размахваше лявото си крило с упоритостта присъща на неговия смел и горд род. Без особен успех, а най-интересното бе, че птицата не издаваше нито звук. Момчето се приближи още малко, съвсем близо, клекна до малкия орел и погледите им се срещнаха.

Тогава се случи магията, гората замря, не се чуваше никакъв звук, дори вятърът в клоните на дърветата утихна. Настана мъртва тишина, нещо твърде необичайно за иначе веселата сутрешна гора, когато живота се събуждаше след дългата нощ. Детето протегна ръка с обърнат към орела лакът, птицата направи крачка и се захвана здраво със силните си крака за китката на новия си приятел. Така двамата продължиха по пътя.

На няколко километра по-нагоре имаше малка пещера в скалите. Момчето бе решило да направи в нея временен подслон за орела. Наближаваше обед, когато двамата пристигнаха при заслона пред пещерата. Нелсън, така се казваше детето остави птицата на земята, за да отиде да събере мъх, листа и трева, с които да направи импровизирано гнездо за приятеля си. Знаеше, че орлите имат особени изисквания към гнездата, които си правят и се надяваше да се справи добре със сложната задача. Трябваше да донесе вода, а също и да затвори добре входа на пещерата, за да може птицата да бъде в безопасност през следващите седмици, докато зарасне крилото и.

Връщаше се към пещерата събрал всичко, което му беше необходимо, когато забеляза, че небето започва да притъмнява, тежки облаци закриваха слънцето и по всичко личеше, че от запад се задава буря. Нелсън ускори крачка и когато почти бе стигнал пещерата първите едри капки дъжд започваха своя танц. Дъжда едва ли щеше да спре скоро, бурята, която започваше в планината щеше да е силна и момчето реши, че ще остане да пренощува при орлето, под закрилата на тъмната пещера.

Приближи се до птицата, докосна я леко по главичката и почувства тихото спокойствие на горския обитател. Орела не бе уплашен от бурята, това вдъхна вяра и на момчето. Щяха да се справят някак си през дългата нощ, която им предстоеше. Тишината на пещерата и монотонния плясък на дъжда, раздиран често от гръмотевици идващи сякаш от друг далечен свят действаха особено на сетивата и скоро Нелсън заспа. Особените събития през деня бяха дали своето отражение върху впечатлителния детски мозък и момчето засънува.

Бяха изминали доста години, Нелсън се бе превърнал в млад, силен и смел мъж, обичаше гората и планината и често изминаваше дълги разстояния по пътеките. Както и в детството си той беше самотник, имаше малко приятели и в общи линии с тях не споделяше едни и същи интереси. Денят, в който се случи нещастието Нелсън отново бе в планината и опитваше да изкачи една тежка пътека, която бе широка едва половин крачка и опасваше като спирала склона.

Вниманието му беше изострено максимално и съсредоточено върху скалата в дясно, в която се опитваше да открие пукнатина, в която да се захване, за по-голяма опора. Направи следващата си крачка и настъпи нещо. Веднага след това усети силна болка малко над левия си глезен. О не! Змия! – Нелсън изгуби равновесие, подхлъзна се, падна и с цялата си тежест на силен катерач се затъркаля по стръмния склон. Това е края. – помисли си, достоен край. След това изгуби съзнание.

В планината отново притъмня и тежките капки дъжд започнаха отново своя свещен танц, така както го бяха правили неизменно стотици хиляди години. Хората казват, че Планината и Природата е безразлично студена към успехите или бедите на своите обитатели и посетители. На пръв поглед това беше вярно и все пак често сякаш „случайни” събития доказваха погрешността на това поверие. Дъжда не спря през следващите два дни. Чак на третия слънцето успя да пробие тъмните облаци и ранобудните горски обитатели тръгнаха всеки по своите дела.

Някаква калинка бе решила, че носа на Нелсън е интересен за проучване, любопитен и странен обект и го гъделичкаше с малките си крачка. Жив съм! – Това беше първата мисъл, която успя да пробие мъглата от непоносими болки, които чувстваше по цялото си тяло. Жив съм! – искаше да изкрещи мъжът и само обездвиженото му тяло бе това, което го спря. Боже мой! Сега разбра в пълна степен какво имаха предвид мъдреците, когато твърдяха, че Живота е един миг, миг на върховно щастие.

Калинка! Една дребна, нищожна калинка му бе показала величието на живота, на природата, на космоса. Нелсън успя да се изправи до седнало положение, цялото тяло го болеше, но като че ли нямаш сериозни счупвания. Вдигна крачола над левия глезен и видя, че кожата около раната от ухапването на змията е разкъсана и доста дълбока. Сякаш някой бе кълвал месото. Още по-странното бе че върху дълбоката рана бяха поставени с акуратна точност лечебни треви и пръст.

Крака му не беше оттекъл и ако изключеше драскотините и ожулванията от падането изглеждаше съвсем здрав. Нелсън успя да се изправи и подпирайки се на скалата стигна до малък поток, утоли жаждата си и се отпусна върху дъхавата трева. Погледна небето и забързаните облаци...Някой беше лекувал раната му, ухапването от змията през дните, в които бе в безсъзнание. Този някой не бе човек, в противен случай щеше да е направил опит да свести Нелсън и да го пренесе на по-удобно за почивка и възстановяване място. Умората и болката по цялото му тяло надделяха, младия мъж затвори очи и след миг заспа отново.

Гръмотевиците и светкавиците, проливния дъжд продължаваха своя бесен танц навън, в пещерата беше тихо, сухо и спокойно, малкото орле със счупеното крило бе станало от импровизираното гнездо, което момчето направи за него. Някак си птицата беше успяла да се изкатери върху гърдите на Нелсън и сега кротко спеше точно върху сърцето на детето. Перата на дясното крило на орелчето леко гъделичкаха брадичката му и той се усмихна все още сънен на чудесното, ново приятелство, което се зараждаше между тях.

Нелсън отново се унасяше в сън, когато съвсем ясно чу един топъл приятелски глас:

- От днес нататък през целия ни свещен живот ти е аз ще бъдем едно цяло. Моето сърце ти принадлежи и твоето сърце принадлежи на мен. Аз съм орел, а ти си човек, но тази нощ посред магическия танц на бурята моят и твоят дух станаха завинаги братя. Така ще бъда до края на дните ни. Благодаря ти, че спаси живота ми, побратиме, някой ден аз ще направя същото за теб. Нашите съдби се сляха в едно и моето задължение е да те пазя и закрилям, така както ти направи това за мен. От днес нататък ти ще имаш силата, смелостта и гордостта на Орел! А аз в замяна ще получа топлината на състрадателното човешко сърце.

Ние сме едно! Така да бъде от днес, до края на дните ни!

20 - 25 .08. 2011г.

Юлияна Шапкарова