Марипоса стоеше сама на ръба на пропастта и се взираше в долината на предците си. Изпълних дълга си, каза им тя. Беше довела дъщеря си до Свещения кръг. Сега изпращаше молитвата си към своята майка на крилете на пеперудите. Слънцето се появи отново между облаците и в последно издихание синьото небе се възпламени от милиони трепкащи пламъци. В този миг Марипоса почувства как искрата на един малък огън се разпалва вътре в нея.

Той блещукаше все по-силно и ослепителната му светлина се разтичаше по вените й. Тя с изумление разпозна тази светлина. Познаваше това чувство! Беше минало толкова много време, откакто за последно го беше изпитвала или дори го беше търсила. Смяташе, че е угасила този пламък завинаги. Затвори очи и се фокусира върху светлината, приветстваше я отново в душата си. Сълзите се спускаха по бузите й и Марипоса осъзна, осенена от изненадващо прозрение, че през цялото това време беше търсила прошка от другите, но никога не беше поискала прошка от най-важния човек – от себе си. Без да я получи, нямаше да успее да промени живота си.

Един по един сваляше пластовете на омразата и отвращението, които изпитваше към някогашната Марипоса, назоваваше всяка от слабостите си по име, сбогуваше се с тях. Усети как силата нараства в нея. Отвори очи и видя синьото небе, пламнало в оранжева, трептяща възбуда, истинска възхвала на живота. Сред пърхащите криле чу гласа на майка си, който я викаше. Тя копнееше да бъде отново с нея, поне за миг. Наведе се напред. Можеше да стане толкова лесно. Просто трябваше да разпери криле и да полети и най-накрая щеше да намери покой.

- Мамо! Друг глас прониза мислите й и я призова обратно. Премигна и погледна в краката си, изненадана, че стои повдигната на пръсти на ръба на пропастта. - Мамо! Това Лус ли беше? Първо се изненада, а после сърцето й запрепуска диво от радост. За пръв път дъщеря й я наричаше „мамо”.

Марипоса вдигна глава отново към танцуващите в небето пеперуди. Някъде там нейната майка я чакаше. Но тук, на скалата до нея, собствената й дъщеря я търсеше. В мислите си благодари на Великите духове, че бяха отговорили на молитвата й. Отстъпи назад от ръба на урвата и тръгна към дъщеря си. Измина метър, два, после три – бавно съкращаваше неизмеримото разстояние, което я делеше от нея през всички изминали години.

Приемственост. Прераждане. Кръг. Завършване на цикъла. Това бяха думите, които щяха да я крепят оттук нататък. Те й даваха надежда. Четири поколения от обновени обещания създаваха чудото на пеперудата, която в края на този цикъл, наново родена, щеше да последва тайнствения зов и да измине хиляди километри до Свещения кръг. След четири поколения нейната праправнучка щеше да направи своето пътуване до същото това място.

Марипоса намери Лус, стояща абсолютно неподвижно на другия край на скалата, а по раменете, по главата и по дрехите й бяха накацали десетки пеперуди. - Мамо, виж! – извика Лус, смаяна и грейнала от радост. – Това е чудо! Марипоса се усмихна на дъщеря си и почувства как пламъкът в сърцето й трепва и се разгаря по-силно.
- Да. Чудо е. Лус потърси ръката й и Марипоса видя малкото момиче, чиято ръка беше пуснала преди толкова много години. Сега се протегна и я стисна силно, докато пеперудите се издигаха високо във въздуха.

Момичето се разрови в раницата си и извади плетената торбичка с пепелта на Есперанса. Задържа я за миг в ръка и си припомни дългото си пътуване от тяхната къщичка в Уисконсин до тази планинска част в Мексико. Не изпитваше тъга; по-скоро се чувстваше освободена от гняв и всякакви съмнения. Стоеше там, въодушевена, защото най-накрая беше разбрала истински баба си и нейната силна страст към живота. Застана на ръба на урвата, докато слънцето изпровождаше поредната вълна пеперуди, политащи в магическа цветна експлозия към небето.

- Ти си у дома, абуела – каза тя и знаеше, че има кой да я чуе. - Благодаря ти!  Лус подаде на майка си шепа пепел и двете едновременно я хвърлиха във въздуха, за да се слее с пеперудите в техния ефирен танц на радостта. В тази частица от секундата духът на Есперанса намери своето място, своя дом на вечен покой; и дъщеря й, и внучката й го почувстваха. Марипоса и Лус се наслаждаваха на слънцето, хванати ръка за ръка, и всяка от тях знаеше, че завинаги ще запомни този миг, когато стояха заедно в Свещения кръг и бяха станали свидетелки на чудо.

Откъс от "Дъщерята на пеперудите" Мери Алис Монро