...до Ивайло

Трудно е! Oпитвам се, но ме мога да си спомня мигът в който се отказах от теб. Мигът, в който реших да откъсна ръката си от твоята ... какво се случи? Опитвам се всеки миг да върна времето и да се докосна до онзи миг, в който се разделихме. И всеки път когато съм толкова близо и чувството в мен ... Да този път си мой, ще те имам завинаги, спечелих те ... се появи, аз разбирам че всичко това е една илюзия. Една конструкция на мозъка, още една мисловна схема която се изпарява от погледа ми.

Завесата се вдига и от там палаво наднича нещо ново. Изморена съм любов моя, изморена съм да бягам към или от себе си. Искам да бъда смела. Да ти се отдам, така както винаги съм желала и така както не го направих, когато бяхме заедно. А може би го направих, някога, много отдавна, дори не си спомням кога точно беше. Не мога да се сетя.

Има неща които забравям, но когато ми потрябват те винаги са тук ... Обърках се! Пак се заплетох в калта и навлязох в мътни води. Защо изобщо се опитвам да бъда, това което не съм. Защо изобщо ми трябваше да ходя в онази проклета джунгла и да ровя във вонята на душата си? Аз съм луда любов моя и имам нужда от помоща ти. Ах колко ми е трудно да поискам от теб това.

Гордоста ми е прекалено голяма за да призная пред самата себе си че имам нужда от някого ... а какво остава да те погледна в очите и без преструвки и театър да те помоля за помощ, да бъда такава каквато съм! Такава каквато съм ли? Та аз дори не знам коя съм! Да, знам къде съм родена, как се казвам, на колко съм години, колко съм висока, къде съм учила, колко езика говоря ... но това не съм аз. Ти знаеш добре това. Дълги часове, сме си говорели за това по телефона. И какво от това?

Мисля непрестанно за това което си ми казал, за думите, за жестовете, за чувствата породили се в мен ... но какво от това? Ти не си до мен, а думите принадлежат на миналото. Да вървят по дяволите всички тези теории и философии за вселената. Аз те искам до мен сега! Занеш ли колко много те мразя понякога за това че си винаги прав? Знеш ли колко много ти завиждам за смелостта и откритостта която проявяваш. Де да можех и аз така като теб ... Дори не знам защо написах това! „Какво означава и аз като теб?”

Та ние сме различни, нали точно това ме привлече и продължава да ме тегли все към теб? Това че ти си това нещо което е много по различно от мен. Аз говоря меко и съм от малък провинциален град а ти си софиянец. Бреееей! Големец би те нарекъл някой наш писател от миналия век. Мен не ме търси да помня дати и факти, а ти знаеш на колко светлинни години се намира най близката до Земята звезда и каква е масата на атома.

Ти си висок и красив, а аз не се отличавам с особенна външност, освен големият бюст който с годините вече увисна, значи хич да не го пиши секси. Но това никога не ме е притеснявало. Да може би съм комплексирана по отношение на външността, но това пък ми помага да развия други качества които са невидими за човешкото око. Или поне се успокоявам с тази теория, защото иначе завистта към всички тези красиви девойки, които се разхождат по улиците щеше да ме доведе до разруха ... Май го обърнах на шега? А ми се искаше да стане сериозна драматична изповед.

Как го направи магьоснико? Как успя да се промъкнеш в душата ми и вече 13 години да разботиш отвътре с мен и против мен. Как можах аз глупачката да не се осъмня че така ще стане и да ти позволя да действаш ... И какво от това че сега аз си стоя тук и пиша разни евтини размишления, а ти си в обятията на красива девойка? И това ми било страведливост. На всеки му заслуженото ... негодници и подлеци сте всички вие. Смирение и доброта, и какви ли не още измислици ... До тук ме доведохте за да видя че улицата е задънена и че не мога да продължа напред. Изходът е запушен.

Аз съм заклещена от многобройни вярвания и теории за прераждания, еволюция на духа, ин и ян, езически ритуали, християнски беседи за светлината и какви ли още не щуротии. Наближава 2012 година, а дори и потоп няма да има. Все по често съм принудена да признавам че сама не мога нищо да направя, и се сблъсквам все по -директно със собствените си страхове, агресия, неприязън, злоба и завист, надменност и егоцентризъм.

Хората, които до вчера бяха смотаняци в моите очи сега се превръщат в хора, които се радват да ме видят, а аз дори търся умишлено да контактувам с тях, даже им се сърдя, когато не ми обръщат достатъчно внимание. Възхищавам се на неща които до преди няколко години мразех и с присмех и скрита ирония ненавиждах. Дори вече не мога да се подиграя на някого или да си помисля някъква лъжа без съвестта ми да светне със сигнална светлина. Примката все повече се затяга, а аз губя контрол с всеки изминал ден. Често си мисля че ще умра млада, но пък ми се иска да имам деца. Съпруг ... но не какъв да е. Искаше ми се да си ти! Макар, че не знам дали ще успеем да създаден дом. Изгубена съм!

Но пък не ме е страх толкова много за себе си. Притеснена съм за родителите си. Те остаряват, и не знам дали ще доживеят да се порадват на внуците си. Ти пак беше прав когато каза, че родителите ми са се разделили защото нямат внуци. Тогава много ти се ядосах, но беше прав. Ето пак плача. Боли ме! Боли ме за тях! И това е ново ... усещам болката на хората около мен и не знам как да им помогна. Понякога се затварям, за да се предпазя. Гледам да помогна само на най близките. Поне тях да изслушам и ако мога да ги посъветвам с нещо. Често не се получава, но поне опитвам.

Искам да създам семейство и да отгледам деца, и то поне две, а дори стабилна работа нямам. С какво ще ги отглеждам тези деца се чудя? Само с любов не става. И ето тук се оказва всичко не толкова розово и безгрижно. А как да съчетая позитивното с работата в офис или неуморното миене на чинии? Може би с отдадеността? Може би ако правя всичко това за нещо в което вярвам, ще бъде по лесно? Искам ти да бъдешт този някой, искам да виждам синовете ти да се прибират от училище и да се бият и карат за дреболии. Но от всичко най-много искам да бъдеш щастлив с мен.

Често ми казваш че не знаеш какво ще стане в живота. Като че ли ми даваш надежда че нещо между нас може да се получи. Аз ти вярвам любов моя, а понякога когато съм много ядосана и отчаяна те пращам по дяволите. А ти пак се връщаш. Как успяваш да се измъкнеш от дупката в която те навирам всеки път? ... Знам че имаш по висши цели за изпълнение, и знам че това може би е най-важното за теб. Аз не искам много. Искам да съм до теб. Да те виждам повече от един път на два месеца, както се случва сега. Имам нужда да съм до теб, да те усещам във въздуха.

Знам че не съм единствената която може да бъде до теб, знам също че не съм и най-красивата, нито пък най-умната, нито пък най-разумната и мирната. Знам че виждаш всичките ми недостатъци, и много преди мен знаеш какво ще се случи, въпреки това ме оставяш да достигна сама и да взема решение след това. Може би съм прекалено ексцентрична или пък опростенческа. Знам че всичко това със сродните души и ендрогенните двойки, може би не се отнася за нас ...

И въпреки всичко ми е невъзможно да приема това че няма да сме заедно. Тази мисъл ме вкарва в затвора който сама построих и сама влязох вътре ... Но като че ли имам нужда от този затвор. Престъпникът в мен прекрачва постоянно границите, няма мярка, злоопотребява със всичко около себе си. „Да нямаш мярка!” Може би това трябва да бъде записано в списъка със психическите разтройства. Накрая просто те заключват. Затварят те, заклещват те, пристискат те до стената ... в затвора научаваш много повече отколкото навън. Но трябва да си подбираш приятелите, иначе пак се връщаш.

Животът ми стана зависим от затвора който сама построих. Обичам да се връщам там. Непокорният побойник в мен обича това място. Аз съм бомба със закъснител, обичам да се карам, да вдигам скандали ... искам да правя каквото си пожелая, искам власт , не искам да слушам заповеди. Не искам никой да ми казва какво да правя. Не искам да съм примирена. Не обичам да ме доближават. Всеки мускул в мен се приготвя да нападне, да се отбранява. Не вярвам на никого. Мразя сополивите ревли. Те съжаляват, страдат за това което са направили. Аз не обичам да моля за разрешение когото и да е било за това което искам да направя. Не обичам заповедите.

Колко добре си живеех в моят затвор. Имах си репутация, братя и сестри които имат сходни съдби. А тези мухлъовци навън, кротуват си и не смеят да вдигнат ръка срещу това което не им харесва. Наричат ги по разумни. Преди бих направила всичко, за да наруша правилата. Мразя всички - правилата, предразсъдаците, ограниченото мислене ...

И тогава се случи обрата. Осите на Земята започнаха да се разместват и нещо в мен се преобръщаше всеки миг. Върнах се от онази далечна страна защото ти ме извика, защото знаех че ти си истината която искам да докосна, защото единствено на теб мога да поверя душата си и знам че няма да бъде наранена ... търсих шамани и гурута, а се оказа че ти си ключът към моята душа. Често си мисля че не съм достойна, за да те притежавам и знам че преди почти две години бяхме заедно и когато ти ме изпращаше ми каза че ще ме чакаш още две години.

Искам да знам сега ... истина ли беше това? Обещание ли беше или пак някаква теория за вселената? Не си представям животът без теб ... повярвай ми колкото и глупаво да звучи, отчаяно моля Бог всяка вечер да бъда с теб. И моля те не ми казвай да си намеря някакъв си мъж и да отидем да живеем на морето и да работя във фирмата на баща ми. Не ми пробутвай тези евтини сценарии за красив живот. Ти ме излъга! Каза ми че ще ме чакаш две години, а не ме чака!

Толкова много те мразя понякога. Защо ме излъга? Защо не ме спря на оново скапано летище да не се качвам в самолета? Защо спря да се бориш за мен? Нали казваш че ме обичаш? Дървен философ ... ! Къде си сега, когато плача и копнея някой да ме прегърне? Къде си? Защо не се погрижи за мен? Защо ме изостави? Защо спря да ме търсиш? Защо изчезна от сцената? Защо заличи следите си? ..... Защо не ме спасиш? Защо не намериш начин да бъдем заедно? Защо не звъниш за да ме питаш просто ей така как съм? За да те оценя значи? Разглезена фукла си ти ...

Излез и ме удари слабак такъв! Страх те е! Страх те е от болката и яростта която изпитвам към теб. Страх те е че нямаш силата да ме озаптиш. Страх те е от огъня в мен, нали? Страх те е от огъня в мен. Страх те е да не те изпепеля ... Може би Боговете добре си вършат работата че не ни събраха заедно, спасиха те. Покри се ти някъде, изчезна. Май си говоря сама ... ? Често ми се случва напоследък. Махни си ръцете от мен, не ме докосвай. Не искам да те виждам известно време ...Страх ме е да ти кажа всичко това в лицето и затова го пиша на компютъра. И знам че това няма нищо общо с теб ... а може би има? Кой ли може да каже със сигурност? Просто много ме е страх да не те изгубя завинаги, това е всичко ....

Катина Аврамова