Токущо си купих билет за Кресна. Реших да отидо до Градешките минерални бани за ден, два, простой ей така, да се измъкна от водовъртежа в София. Най-приятно е когато приготвям багажа, пъхам набързо най-необходимото, купувам билета и чакам да се кача в автобуса. Усещам, че моментът в който авантюрата започва, наближава. Поотърсвам прахолясалите си крилца и ги поразпъвам да се уверя че не са закърнели. Приготвям се да ги разперя и да полетя към непознати висини.

Знам че понякога полетът е неуспешен, но все пак опитвам, с риск да си поожуля малко крилцата. За мен пътуванетео винаги е било вътрешен самостоятелен процес. Дори и пътувайки с приятели навлизам в дълбините на душата си и всеки път откривам нещо ново за себе си, преминавам през прагове на стахове и комфорт,  за да реализирам мечтите си.

Автобусът потегля и в мен се събужда красивото усещане на пътешественик,  който сканира света търсейки нови приключения. Автобусът навлиза в Крестненското дефиле. Поглеждам нагоре и виждам, че вековни скали посрещат пътниците. Поздравявам ги с поглед изпълнен с почит и възхищение. Вече почти не обръщам внимание на дамата, която от София говори за някакъв банкет с румънци, на който е поканена тази вечер, ядеше шоколад и вафли и разпалено се шегуваше с всички в автобуса.

Автобусът спира и шофьорът се обръща назад:

- Тук имаше едно момиче за Кресна.
- Да, аз съм. Пристигнахме ли?
- Да тук е. Ако не идвате с нас в Петрич.
- Ще ви водим на банкет с румънци. - подхвърля русата дама.
- Не благодаря. - отговарям аз със сбръчкано чело. Нагледала съм се на румънци.

Слизам от автобуса и докато шофьорът вади червената ми раница от багажника го питам как да стигна до Градешките мнерални бани. Той казва че сега е вече тъмно, и ме съветва да си взема хотел в града. Едно момиче предлага да ме оставят след моста на отбивката за баните.

- Много е далеч, - подмята друга жена, която чака автобус на спирката. Пък и в тази тъмница е опасно. Хвърлям гневно, че не съм излязла от София за да се тресна в центъра на Кресна в един хотел, и като че ли напук се отдалечавам в противоположна посока. Виждам че на площада хора събират стоки от сергиите и ги питам дали в града има таксита. Отговорът е отрицателен. Мислите ми текат прекалено бързо и не могат да се подредят логично и да ми дадат отговор. От към общината се задава жена, която спирам с въпроса:

- Извинете вие тук ли живеете? Ама че глупав въпрос.
- Да, кажете какво ви трябва.

Излагам на кратко моят проблем, и тя притеснена ми споделя, че биха могли да ме откарат до баните, но мъжът и заминал за София с колата и няма да се върне тази вечер. Гледам я с надеждата да намери решение, местна е и трябва да познава някого. Твърдо съм решена да стигна тази вечер до баните.  Звъни на приятелка да я попита дали ще може да ме откара, но тя е заета.

Учудвам се на отзивчивостта и. От друго тесто са замесени тези хора. Предлага ми да отидем в близкият ресторант и да помолим някой за помощ. Предложението ми се струва малко странно, но незнайно защо и се доверявам. Стигаме до входа и тя ми казва да вляза да питам. Клебая се. От мигът в който слязох от автобуса всичко тече като на филмова лента, няма никаква логика, а аз съм само страничен наблюдател. Жената може би усеща плахостта и влиза вътре да попита. Излиза мъж на около 45 години.

- Здравейте, аз съм Тони. Жената казва, че Тони е адвокат и разказва моят проблем.
- Това момиче се е изгубило.
- Не съм се изгубила. - настоявам аз. Търся превоз до Градешките минерални бани.

Тони се съгласява мигновенно да ме откара, жената се сбогува с нас, протяга ръка и се представя, а името и преминава бързо през мен без да остави трайна следа. Мъжът ме пита дали искам първо да се сгрея и да пия чай или кафе. Струва ми се съмнително любезен. Отказвам. Прибира набързо някакви документи и ми казва да го последвам. Минаваме през кухнята на ресторанта, а след това в малък тъмен коридор, който води някъде отзад.

Затвореното пространство събужда в мен съмнения и страх. За миг през умът ми преминава мисълта, че аз не познавам този човек, а майка ми преди час ми каза да внимавам, защото по телевизията показвали отвличания на млади жени. Излизаме в тъмното дворче, мъжът отваря задната врата на колата за да оставя раницата си.  Остра мисъл пронизва съзнанието ми. Ами ако ме изнасили? Мрачни варианти се носят паралелно с разказът ми как, от къде съм дошла и къде отивам.

- А вие от къде сте?
- Родена съм в Силистра, 8 години във Франция, а последата 1 година в Латинска Америка. Обяснявам, че съм работила доброволец в Перу и Колумбия.
- Ние също имаме едно НПО, един курник.
- Моля? - съмнително поглеждам моят събеседник. Адвокат, НПО, курник?
- Ами аз съм сам, с още 6, 7 жени работим по социални проекти.

Отговорът е доста уклончив, което ме навява на мисълта, че крие нещо. Колата завива в ляво по черен път и сърцето ми се свива. Ами ако сега се обърне и ме нападне? Започвам да говоря нещо, просто ей така. Да забравя последната мисъл.

- Ние събрахме известна сума пари и платихме на една гинеколожка да направи гинекологични изследвания на жени в града. Превенция! Защото аз загубих близък човек ...Главата ми е притисната от скритата болка в думите на моя водач. Той продължава да говори за превенция, рак на шийката на матката, но усещането за задушаваща болка не ме напуска. Гърлото ми пресъхва мигновенно.

- Съжалявам! Приглушено произнасям, опасявайки се да не събудя тъжния спомен в съзнанието на Тони. Черна дупка се отваря между нас. Тишина! Многовековна и заплашителна тъмна бездна неусетно ме поглъща. Самота! Това усещане ни сближава. -  Хората нямат навика да се наблюдават и изследват. Превенцията е много важно нещо.

Авторитетно говоря, докато една част от мен е потопена в тъгата. Задминаваме две коли със светнати фарове и Тони казва, че това са активисти, но доста често бандитстват през ноща. Колата бавно се спуска по малкото стръмно баирче на дясно и пред нас се открива стара къщичка. Излизам от колата, взимам раницата, а Тони вече чука на вратата от където се показва един дядо с бяла коса, а след това и леля Райна. Сбогувам се с Тони стискайки ръката му. Усещам болката по тялото си. Искрено пожелавам в мислите си този мъж да бъде щастлив.

Леля Райна ми показва стаята. Оставям раницата, взимам банския и отивам към банята. Водата е доста топла, а басейнът отдолу е покрит с черен пясък. Образувало се е черно огледало което отразява приглушената от пара светлина. Бавно влизам вътре и се потапям в болката събудила се в мен. Сама съм в басейна. Сама душата ми скита в тъмните канали на съзнанието. Свикнала съм със самотата. Изгубила съм доверие в себе си и в другите, в доброто, в хората, в живота и светлината. Но ето че светъл лъч си прокарва път и осветява мрачните мисли. Надеждата се прокрадва и нетърпеливо ме подканва да се стопля в нейните водите.

* * * * *

Отварям очи и първото нещо което разпознавам е ромоленето на водата около и под къщата. Водата в радиаторите също тече. Мивката в банята капе отмерено. Силата на водата, мисълта извира от непознато в мен място. Тя или руши всичко по пътя си или напоява благата на Майката Земя. Слънчев лъч едва сега си прокарва път през гъсталаците и огрява малка част от тъмната клисура. Обличам банския и отивам да се потопя отново в минералната вода.

Тялото ми знае че тази вода е лековита. Всяка една клетка приема информацията, която носи водата. Кожата разпознава всеки един химичен елемент и го отвежда там където е необходим. Колко перфектно и хармонично са изградени нашите тела. Синьото небе се отразява във водата през дупката в покрива, а под него лежи моето тяло, порозовяло от топлината на лечебната вода. Сърцето ми ускорява ритъма. Всяка една клетка лудо подава една и съща информация към мозъка. Горещооо! Стига толкова! Излизай!

Ами ако не изляза? Ако това е само лъжлив сигнал? Лъжлива тревога. Защитна функция на болестта която усеща заплахата от топлата лечебна вода. Решавам да остана още. Поемам дълбоко въздух и се отпускам още повече. Тялото крещи. Топло е! Явно дълго се е свивало от студ, щом като толкова за кратко му стана непоносимо горещо. Оставам напук! Болката се усилва, краката ми натежават,  а аз дишам равномерно и отброявам ударите на сърцето.

Ставите ме болят ужасно! Нервирам се! Значи не случайно бяха изброени болестите които лекува водата - ревматоиден артрит, увреди на мускули и сухожилия, невралгии, гръбначномозъчни увреди, мигрена и други. Беше споменато присъствието на радион, метасилициева киселина, флорид, литии, сулфат, хидрокарбонат, калии, калции. Трябваше да внимавам повече в часовете по химия. Добре,  че клетките си знаят работата. Решавам да изляза от водата. Стига толкова химични опити. Кожата ми е мека и розова като на малко бебе. Усмихвам се. Тялото ми е щастливо! Приготвям раницата и решавам да тръгна към града. Излизам на площадката пред къщата.

- Тръгваш ли? - леля Райна плете чорап на четири куки седнала на слънце между опънатите въжета за пране.
- Тръгвам!
- Седни за малко! Не бързай да си отиваш.
Заговаряме се и леля Райна ме пита дали съм омъжена.
- Ами време ти е!

Болката се надига в мен. Иска ми се да изкрещя!

- Аз имам син и в неговото семейство всички са приятели, споделят си, карат се понякога, но след не повече от половин час и се сдобряват. Абе казано по просто, живеят като едно.
Думите и ме поразяват. Това, за което мечтая наистина се случва на някого. Усмихвам се! Надеждата гали лицето ми! - На всеки каквото е писано! Но най- важното е двама души да се обичат. Всичко останало ще мине леко. Кимам с одобрение и се опитвам да попия всяка една дума на тази мъдра жена.

- Лельо Райно, аз ще тръгвам. Тя стиска силно ръката ми. Усещам решителността и смелостта на тази жена. - Пак да дойдеш. С приятелка или пък може и с приятел. - До скоро лельо Райно. Благодаря за всичко! Изкачвам малкото баирче, а кучето на леля Райна ме придружава. Сбогувам се и с него галейки го по козината. Слънцето е вече високо на небето и осветява хълмовете със зелените ели. Подсвирвам си леко, намествам добре раницата и се спускам към града.

Катина Аврамова