Най после в къщата настъпи тишина.  Всички си бяха легнали  и изгасили осветлението в стаите си. Чуваше се само заглушеният звук от телевизор в една от тях. Прекалено много хора живееха в тази къща и това караше Анушка да се чувства некомфортно. Никога не успя да свикне с присъствието на тези хора, просто не желаеше те да бъдат част от нейния свят.  В началото,  когато пристигна в къщата , тя се стремеше да обърне внимание на всеки,  да поговори с него,  да се докосне по някакъв начин до неговият свят. Това беше опит да бъде част от това семейство,  да бъде приета сред тях, като една от тях.

Често приготвяше сок от ананас и папая за всички и мечтаеше да седнат заедно на масата, да си говорят смеят и разказват за отминалия ден. Всеки да сподели какво го вълнува. Да послушат заедно музика, та дори да потанцуват и се повеселят заедно. Да бъдат едно семейство. Те я бяха приели, но тя никога не успя да ги приеме като свои. Отчаяно търсеше възможности да се присъедини към някое  семейство.

Чувстваше се осиротяла, изгубила гнездото си, незнаеща от къде идва и на къде отива. Скитница. Червената раница беше нейния  дом.  Вътре бе побрала цялото си минало и проектите за бъдещето. Понякога и се искаше да я захвърли и нея и да тръгне гола по прашния път. Пътят се бе превърнал в неин дом. Прекарваше много повече време на път сама, отколкото в компанията на други хора. Но сега имаше нужда от тези хора, имаше нужда от това семейство. Имаше нужда от някакво семейство. Пък било то и напълно непознато. Беше болна и изнемощяла.        

Преди 6 месеца беше напуснала страната и се бе качила на самолета, за да прекоси океана. Решението да замине се бе зародило отдавна в нея, но все не намираше смелост да продаде всичко и да замине. Тогава,  когато баба й почина, тя започна да реализира плана си. Като че ли вече нямаше майка и се чувстваше напълно свободна да замине. Анушка никога не бе приела жената,  която я бе родила за собствена майка.

Тази жена й беше напълно непозната. Затворена в себе си, захлупила глава над тенджерите и тиганите. Седнала пред чаша кафе с цигара в ръка. Миеща чинии и сервираща на всички гости които баща и канеше в къщата. Но това беше само една роля,  която тази жена играеше от незапомнени времена. В нея се криеше нещо от което тя самата се страхуваше, чувстваше се пленница в собственото си тяло, пленница на миналото си, пленница на многото желания,  които не бе осъществила.

С годините това чувство я заклещи и тя сама залости врата към себе си. Дори не искаше да си спомня коя е. Усещайки усилващата се  болка на майка си, тя взе решението да се опита да я освободи. И това пътуване бе нейния начин да освободи майка си, починалата си баба и себе си. Бе подкрепила майка си в решението и да напусне баща и, а сега трябваше да застане лице в лице с неговата тирания, с агресията,  която бе получила като наследство чрез гените.

Изпитваше страх от него. Необяснимо страхопочитание и ревност. Дълги години се опитваше да заеме мястото на майка си и да насочи вниманието на баща и върху себе си. Опитваше се да го спечели по всякакъв начин. Искаше го само за себе си! Ревнуваше от майка си и мълчаливо се съгласяваше със словесните нападки над нея. Страхуваше се! Страхуваше се да не бъде отблъсната от баща си.

Страхуваше се да му каже истината за себе си. Не знаеше дали няма да изпита гнева  му върху себе си! Знаеше че той можеше да я унищожи и трябваше да бъде предпазлива. Когато беше малка, го наблюдаваше отстрани мълчешком. Опитваше се всячески да бъде негов приятел.  Да се доближи по някакъв начин до него. Често използваше хитрост. Тъй като той не се интересуваше от нейният свят тя проникваше в неговият за да го разучи и спечели неговото приятелство. С годините това се превърна в хронично поведение с всеки обект на нейните желания. Никога не бе помислила да покани някого в нейният свят и да сподели с него това което ревностно криеше.
   

Високите железни порти към нейния свят бяха залостени с векове.  А пътя,  който водеше към мрачният замък в който тя бе заключила сърцето си бе обрасъл с буйна растителност и рядко някой успяваше да стигне до там. Рядко някой смелчага престъпваше прага на владенията и. По-често измамници  и  подлеци я посещаваха и ограбваха,  това което тя така ревниво пазеше. Но дори и те бяха добра компания и имаше какво да се научи от тях. 

Тя сама не знаеше как да се измъкне от там и затова прекарваше времето си замечтана,  за този,  който ще дойде да я избави и спаси. Драматични сцени се вихреха в съзнанието и, пагубни изходи за нея и нейното царство. Отчаянието и песимизма я бяха сломили,  беше занемарила себе си, оставяйки се на тъгата  да превземе мислите и.  Така тя прекара почти 30 години от своят живот.  Нямаше спомени само тъга и озлобление към света.
  

Сега когато бе от другата страна на океана, в непозната страна, в къщата на Доня Анхелика,  потомка от племето Тикуна,  Анушка имаше странното усещане че е отново в това затънтено място в своята душа, от което така ловко се опитваше да избяга. Спеше сама в колибата където всеки вторник и петък се провеждаха церемониите. Преди да предприеме това пътуване годеникът и бе казал да спре да бяга! Колко много го мразеше точно за това че беше винаги прав. И сега в тази тъмна нощ, тя стоеше и гледаше ръцете си. Същите като на баща ти, казваше често майка и. Това я караше да се гордее, но не и сега.

Сега тя виждаше в тези ръце нещо друго. Като че ли собствените и ръце,  които тя цял живот бе свикнала да гледа изведнъж придобиваха някаква друга форма. Никога не бе харесвала ръцете си, може би защото и напомняха за него, и за онзи единствен шамар който бе получила, когато беше на 8 години. Винаги беше мразила ръцете си и се отнасяше с пренебрежение към тях.  Струваха и се прекалено груби, а изпъкналите вени по тях им придаваха още по зловещ вид. Чувстваше болката,  която носят, драмата която са изживели, жестокостите които са извършили. 

Спомени от непознати времена изпълнени с убийства внезапно нахлуха в съзнанието и. Тя не искаше да повярва че ръцете и помнеха всяко едно движение, всеки полъх на студеният карпатски вятър, сухотата на августското слънце, свиването в юмрук и отбранителните движения. Всичко беше там вътре. Като картотека беше подредена цялата информация.  Това потапяне в миналото на нейните собствени ръце я разтърси. Те имаха нужда от нейното разбиране и приемане.

Миналото и сегашното се сляха. Сега тя ги гледаше с други очи. Целуваше ги и им благодареше, за това което бяха направили и правеха за нея. Докосваше ги нежно, галеше ги а очите и ги обсипваха с любов. Сега виждаше в тях нещо повече, усещаше че ръцете и имат много истории  да разкажат. Те говореха чрез жестовете на непознат за нея език, тя ги чувстваше, усещаше света чрез тях. Това беше опияняващо преживяване, разказите за приключенията на тялото и не бяха изгубени. Това я накара да се почувства у дома, в нейното тяло. Отпусна се на дървеният под,  който жулеше хълбоците и, но това сега нямаше значение. Най сетне беше открила път към дома.

18.01.2012г.

Катина Аврамова