Според българския лингвистичен речник колективизмът се определя като принцип на задружност, сборност, общност, като принцип на упражняване на труд и владение, морален принцип, изразяващ взаимопомощ между хората, преданост към общите интереси. Казано с една дума колективизмът представлява подкрепа. А колективният дух се изразява в поемане на отговорност за други хора, взаимодействие между тях, взаимопомощ и подкрепяне. Човек лесно се подхлъзва да разочарова себе си, така сме устроени.

Но когато има колективен дух и взаимопомощ, тогава човек знае, че неговите успехи или загуби се отразяват и на колективното цяло. Той вече не прави нещо само за себе си, а и за околните.

Отговорността е по-голяма, задълженията са повече, но и радостта е многократна, защото е споделена. Ние българите сме индивидуалисти и това е нашата грешка. Индивидуалиста често се проваля и допуска грешки, поради горната причина - най-лесно е да разочароваш себе си, да се излигавиш, да си позволиш безотговорност. Когато обаче около теб витае колективния дух човек няма право да подвежда хората, които са му гласували доверие.

Колективния дух, взаимопомощ, взаимодействие и подкрепа много добре се вписват в груповите психотерапии. С двойно по-голяма сила колективния дух се отнася за Nature therapy. Най – обикновена разходка сред природата – планината или морето може да се пръвърне в неприятно изживяване, а дори и в нещо по-лошо, ако до вас няма поне един другар в начинанието, на когото да можете да разчитате.

В индивидуалната терапия акцента пада върху взаимодействието между две конкретни личности: клиента и терапевта. В голяма част от случайте това е правилен подход, доказал своята успеваемост многократно. От друга страна обаче концентрирането върху индивидуалното справяне с проблемите, самостоятелно, без чужда помощ и подкрепа култивира начина на мислене, при който ние сме сами, самодостатъчни, силни сме и трябва и можем да се справим сами.

Акцентира се върху личността, подсилват се нейните механизми за справяне, самоувереност за успеваемост, прочиства се самооценката от ненужното, за да се стигне до изграждане на едно стабилно, реално, здравословно самочувствие, основаващо се на адекватни постижения, знания и умения. Този подход, както вече споменах е успешен и аз нямам за цел да го критикувам. Той обаче създава още от самото начало на терапевтичния процес едно усещане за самота, самотност, за индивидуално справяне с нещата.

Ти си сам/а в тази ситуация, но имаш силите, потенциала и ресурсите да се справиш. Мисля, че точно в този фиксиран момент от терапията се намират плаващи пясъци, които изграждат т.нар. индивидуализъм в терапията. Определението за тази дума и всичко, което застава зад нея е следното: Разбиране на обществените явления като резултат от дейността на различни личности, утвърждаване на  индивида, отделната личност като най-висша ценност.

Аз съм далеч от мисълта, че индивида трябва да бъде разтворен и някак си да изчезне изгубвайки се в по-голямото цяло. По никакъв начин не искам да кажа това. Добре известни са механизмите на обществото, чуждото мнение и т.н., които сякаш умишлено чрез обществени норми, изкуствено създадени, не служещи никому правила и изисквания смачкват отделния индивид и го превръщат в слаба и безпомощна брънка от веригата. По думите на Пиер Дако:

„Да си представим един напълно свободен човек. Например едно хипи – в добрия смисъл на тази дума. Тъй като уважава живота, той просто го живее. Тъй като уважава другите, живее сред тях и заедно с тях. И тъй като дълбока уважава свободата си, не се бои от нея. Но около него има хиляди затворници. Той прилича на здрав и весел човек, който живее пълноценно пред очите на болни и нещастни хора. Не е нужно много време, за да се превърне в прицел на завист и омраза от страна на тези, за които представлява Мястото – онова Място, което те се чувстват неспособни да достигнат. Не е ли такъв случаят и с пътуващите цигани, обект на всякакви оскърбления и на дълбока подозрителност, но най – вече на завист? Очевидно е, че свободния индивид неминуемо предизвиква завист и враждебно отношение. Затова се опитват да го унищожат - било като го отхвърлят, било като го изолират. Защото той е огледалото, което им показва какво желаят, но не могат да бъдат….Това може да е музикант, поет, художник, писател, дете или възрастен човек. Той щръква високо над демагогската каша, забъркана от всеобщия стремеж към уеднаквяване. Този “особняк” ще бъде възприет от колектива /обществото/ като чуждо тяло, като нещо различно, което не се вписва в обичайния затворнически режим. Той ще стане обект на враждебност, на отхвърляне, на сарказъм, на учудване, дори и ако му се възхищават.Каква ще е съдбата му? Може да не понесе различните форме на отхвърляне и да се подчини на масата. А може и да устои и да успее да задържи главата си над водата.Във всички случаи обаче ще бъде или отстранен или унищожен в резултат на предизвикания от него “скандал”. А останалите? Те са милиарди. Милиарди човешки същества, които танцуват и подскачат на място без никакъв контакт с живото и с хората от другите килии, без никакво перспектива освен неизбежното утре….Що се отнася до хипито, бъдете сигурни, че ще го убият. Те го правят всекидневно.”

Тук виждаме как проявите на колективния дух в обществото могат да бъдат пагубни за индивида и за неговия индивидуализъм.  Защо се получава, така че веднъж колективния дух, взаимодействие и подкрепа могат да бъдат благотворни за отделната личност, а от друга страна действието на  обществената машина може да е в състояние да унищожи напълно индивидуалните качества и  да превърне човек в лесно манипулируема, зомбирана кукла на конци? 

Отговорите на тези въпроси могат да обхванат едно мащабно проучване на социалната психология, което не е цел на тази статия. На кратко причините поради които индивида бива „претопен”, а колективизмът сведен до  всеобщо зомбиране се коренят до идеите, каузите, проектите, около които и в които трябва да търсим колективен дух, взаимойдействие и подкрепа.  Едно мащабно социално проучване и по – следващ обществен коректив би могло към инструмeнтариума си да включи опита и постиженията на груповите психотерапии.

При груповите психотерапии на индивида не се гледа като ненужна и несъществена част от общото цяло. Напротив неговата личност и проблеми са поставени върху т.нар. „горещ стол”, с което индивидулизма се засилва многократно. Тоест отново се акцентира на индивидуалната личност, на нейната сила и способност да се справя, бори и преодолява. Но! И този момент е особено важен, това се случва в колектив, в който цари: „задружност, сборност, общност, като принцип изразяващ взаимопомощ между хората, преданост към общите интереси.”

Или казано по – просто – ти си сам/а на „горещия стол” в тежката, проблемна ситуация от живота ти, ти можеш  и имаш силите и вътрешните ресурси, за да се справиш с това. Ти си сам в преживяването си, защото дори и сходни проблеми, зависимости, разтройства, неврози и т.н. се преживяват индивидуално и по коренно различен начин от всеки един човек. Сами сме в преживяването, но не сме сами в неговото продоляване. Защото ние сме група, екип, отбор, семейство...и взаимопомощта, която си оказваме ни прави несломими пред трудностите. И точно тук се проявява огромната сила на колективния дух, на взаимопомощ, подкрепа и взаимодействие. 

Или по думите на Даян Форчън:

„Една верига не е по-силна от най-слабото си звено и ако дори само един от екипа не може да се справи, всички останали страдат.”

Което означава, че всички останали трябва да удвоят усилията си, за да помогнат на несправящия се да се справи. Както заръчва Хан Кубрат на синовете си, заръка, която те не изпълняват. Кубрат събрал синовете си и наредил да им донесат сноп пръчки. Заръчал им да счупят пръчките, но никой от тях не успял да пречупи снопа. Тогава ханът разпръснал пръчките и една по една ги счупил.  Така Кубрат им завещал поуката винаги да са заедно и никога да не се делят, за да са силни и непобедими, защото иначе поотделно ще са слаби и всеки враг ще може да ги сломи.

Лично моето мнение е, че една психотерпия, която е предвидена и се осъществява като индивидуална, след приключването си трябва да премине в групова. Тоест терапия, която се провежда на две нива: 1.Индивидуално. 2. Групово. Този подход ще затвърди и подсили постиженията на индивидуалната терапия и ще изгради едно стабилно чувство за свързаност и принадлежност към цялото в отделната личност. Твърде много сме отделени, разпокъсани и откъснати един от друг чрез разтояния, интернет, самоизолация, чувство за самодостатъчност, за да продължим да наблягаме на модела: „индивидуална терапия”.

Юлияна Шапкарова

------------------------------

*С благодарност посвещавам тази статия на Васил Тодоров, който с неподправеното си чувство за хумор в един коментар поощри и подкрепи авторските изяви в сайта, конкретно в мое лице.

..."Потърси да видиш какво може вече едно дете на 5, ако не знаеш от преди това ;-). Тъй де вече е наясно със азбуката, цифрите и куп други неща..."

Благодаря ти, Васко!

Познавам неговата скромност и нежелание да влиза в центъра на събитията, заради това нямам очаквания за бурни аплодисменти, коментари и изблици на емоции от негова страна.