- Съществува и друг свят, паралелен на нашия, и човек е в състояние да навлезе в него, донякъде и да се върне невредим. Стига да е предпазлив. Но престъпи ли определена черта, той изгубва пътеката и вече няма връщане назад. Това е лабиринт. Знаеш ли откъде се е взела идеята за създаване на лабиринт? Поклащам глава. - Смята се, че са го измислили жителите на древна Месопотамия.

Те изтръгвали вътрешностите на животни – понякога и на хора – и по формата им гадаели бъдещето. Колкото по-заплетени били, толкова повече им се възхищавали. Затова ходовете на лабиринтите приличат на черва.

Иначе казано, принципът на лабиринта е вътре в теб и се съотнася с онзи извън теб. Нещата извън теб са отражение на онова, което е в теб, и обратно. И когато навлизаш в лабиринт извън теб, в същото време попадаш в лабиринта вътре в теб.

– Значи вече си готов с парите? – пита момчето, наречено Врана, с характерния си бавен говор.
Той сякаш току-що се е събудил от тежък сън – мускулите на устата още не са се раздвижили добре и не се подчиняват. Но само се преструва. Напълно буден е. Както винаги. Кимвам.

– Колко?
Пресмятам наум и отвръщам:
– Почти четиристотин хиляди йени* в брой. И още малко на банков влог. Знам, че не са много пари, но като за начало ще стигнат.

– Не е зле – казва момчето, наречено Врана. – Като за начало.
Отново кимвам.
– Предполагам, че не са ти коледен подарък?
– Да, прав си – отвръщам.

Враната се подхилква и се оглежда на всички страни.
– Откъде ги взе? Май си ги задигнал от някого, а?
Нищо не отвръщам. Той знае чии са парите и няма нужда от това досадно подпитване. Просто иска да ме подразни малко.

– Е, все едно – казва Враната. – На теб тези пари ти трябват и затова си ги взел – а дали е било назаем, или си ги откраднал, или пък си ги изпросил, няма значение. Нали са на баща ти. Ще караш с тях. Поне известно време. Но какво ще правиш, като ги похарчиш? Наясно си, че парите не никнат като гъбите в гората. Ще са ти нужни за храна, за подслон. Ами като свършат?

– Тогава ще му мисля – отвръщам аз.
– Тогава ще му мислиш – повтаря Враната, сякаш претегля думите ми на длан.
Кимвам.
– Ще си намериш работа, така ли?
– Може би – отговарям аз.
Враната поклаща глава:

– Имаш още много да учиш за живота. Та каква работа можеш да си намериш далеч от къщи? Само на петнайсет години си. Още си ученик. Кой ще те вземе на работа?
Чувствам, че се изчервявам. Често ми се случва. Много лесно си пускам боята.
– Но хайде да не те обременявам с тези тягостни приказки. Все пак правиш първите си стъпки. Взел си решението, остава ти само да го изпълниш. Животът си е твой в края на краищата. Постъпи както смяташ за правилно. Така е, мисля си. Каквото и да говорим, животът си е мой.

– Ето какво ще ти кажа все пак: ако искаш да успееш, трябва много да заякнеш.
– Старая се – казвам аз.
– Да, виждам. През последните години си станал доста по-силен. Фактът си е факт.
Кимвам.

– И все пак си само на петнайсет години – продължава Враната. – Животът ти едва сега започва. По света има толкова неща, които не си виждал, за които нямаш и най-малка представа…
Както обикновено седим рамо до рамо на вехтия кожен диван в кабинета на баща ми. На Враната му харесва тук. Той много си пада по разните джунджурии, с каквито е пълно наоколо. Сега си играе с едно стъклено преспапие във вид на пчела. Разбира се, когато баща ми си е вкъщи, не бихме и помислили да припарим в кабинета му.

– Но аз трябва да се махна оттук – казвам. – Няма вече връщане назад.
– Да, така е – съгласява се той, оставя преспапието на масата и сключва ръце зад тила си. – Обаче не си мисли, че с бягство от дома ще решиш всичките си проблеми. Не искам да ти се меся, но ако бях на твое място, не бих разчитал на това. Колкото и далече да избягаш, те ще си останат.
Аз отново се замислям надалеч ли да замина, или по-наблизо. Момчето, наречено Врана, въздиша, слага пръсти върху клепачите си и продължава да говори с мен от своя мрак.

– Хайде да поиграем на нашата игра – предлага той.
– Добре – обаждам се.
Затварям очи и бавно напълвам с въздух дробовете си.
– Започваме. И така, представи си страховита пясъчна буря – подхваща той. – Мисли само за нея. Забрави всичко останало.

Правя го: представям си страховита пясъчна буря и освобождавам съзнанието си от всичко останало. Забравям дори кой съм. Обзема ме чувство за абсолютна празнота. Скоро около нас започват да изплуват разни неща, които виждаме и двамата, докато седим на вехтия кожен диван в кабинета на баща ми. – Понякога съдбата прилича на непрекъснато променяща посоката си пясъчна буря – подзема Враната.

Понякога съдбата прилича на пясъчна буря, непрекъснато променяща посоката си. Искаш да избягаш от нея, свърваш по друг път, но и тя поема по него, следва те неотклонно. Същото се повтаря отново и отново, сякаш си се впуснал в зловещ танц със смъртта току преди разсъмване. Няма да се спасиш от нея. Защото тази буря не е нещо случайно, долетяло отдалеч. Тази буря си самият ти. Нещо вътре в теб. Единственото, което можеш да сториш, е да се примириш с нея, да стиснеш очи, да запушиш уши, за да не ти влиза пясък, да навлезеш в бурята и стъпка по стъпка да си проправяш път през нея. Няма нито слънце, нито луна, нито посока. Дори ходът на времето не се усеща. Само ситен бял пясък, подобен на стрити на прах кости, се завихря към небето. Ето каква пясъчна буря трябва да си представиш.

И аз тъкмо такава си я представям: бял смерч, издигащ се право нагоре като усукващо се дебело въже. Стискам още по-силно очи, запушвам си ушите с длани, за да не проникнат в мен ситните песъчинки. Пясъчната буря наближава все повече. Вятърът вече притиска кожата ми. Още миг, и ще ме погълне.

Момчето, наречено Врана, слага нежно ръка на рамото ми и бурята изчезва. Но аз не отварям очи.
– Ти си длъжен да станеш най-силното петнайсетгодишно момче на света, каквото и да ти струва това. Само така ще оцелееш. А за да станеш такъв, трябва да проумееш какво значи да бъдеш истински силен. Разбираш ли ме?
Аз мълча със затворени очи. Усещам ръката му на рамото си и ми се иска да заспя така. Долавям слаб плясък на криле.
– Ти трябва да станеш най-жилавото петнайсетгодишно момче на света – прошепва ми Враната, докато се унасям, и сякаш чертае тези думи като тъмносиня татуировка на сърцето ми.

Разбира се, ти ще успееш да преминеш през тази яростна буря. Но макар и да е метафизична, абстрактна, не бива да изпадаш в заблуждение: тя безмилостно реже живата плът като хиляди бръсначи. Много хора проливат кръвта си в нея. Твоето тяло също ще кърви. Ръцете ти ще се обагрят в топла червена кръв – собствената ти кръв и кръвта на другите. А когато бурята стихне, вече няма да си спомняш как си успял да преминеш през нея и да оцелееш. Всъщност дори няма да си наясно дали е отминала. Но едно е сигурно. След като излезеш от нея, вече няма да си същият човек. В това е смисълът на пясъчната буря.

На петнайсетия си рожден ден ще избягам от къщи, ще замина за далечен непознат град и ще живея свит в някой ъгъл на малка библиотека. Но за да разкажа за всичко поред, ще ми трябва цяла седмица. Затова ще предам само най-същественото. На петнайсетия си рожден ден ще избягам от къщи, ще замина за далечен непознат град и ще живея свит в някой ъгъл на малка библиотека.

Звучи донякъде като налудност. Но не е налудност, откъдето и да се погледне и какъвто и смисъл да се влага в тази дума.

Харуки Мураками