Не знаеше кога точно се беше влюбила. Просто един ден разбра, че го обича. Той често изчезваше нанякъде за дълго време, а после ненадейно се появяваше. И в онзи ден беше същото, изведнъж се появи, каза нещо и тя почувства, че и е липсвал и че се е тревожила за него. Замисли се, ами да тя го обичаше, харесваше го и се опитваше да го задържи близо до себе си. Завъртя лентата на спомените на обратно, искаше да разбере кога точно се е случило. Не беше от пръв поглед, в това бе абсолютно сигурна.

Първия поглед по-скоро представляваше едно ураганно профучаване от негова страна и подхвърлено помежду другото име. Да, влюби се от втория негов поглед и то какъв поглед! Пронизващ и покоряващ, сякаш те поглъща цялата. Някакви си секунди, но те оставят дълбок отпечатък в душата. Като белег от нажежено желязо върху плът, който показва чия си. Властен и силен мъж, който рядко се съобразява с чуждо мнение. И за какво му е да го прави? Той си има свое.

Може би затова бе отхвърлила любовта и я скри някъде дълбоко в подсъзнанието си, толкова дълбоко, че дори забрави, че е някъде там. Такъв мъж се срещаше рядко и беше опасен. Силна воля съчетана с магнетизъм и тези очи, които можеха да заповядват бъзмълвно. В какво всъщност се състоеше тази опасност? Дълго време не и се искаше нито да знае, нито да се задълбочава в такива размишления. Един ден в началото на есента любовта просто си проби път от дълбините на подсъзнанието и разруши всички грижливо изграждани в продължение на четири месеца защити и бентове. Не е толкова опасен, опита се да я успокои душата и, само....е по-силен от теб.

„Точно това е най-страшното нещо, от което се опасявах!” – треперейки, крещеше его – съзнанието. И така любовта дойде неканена, както си прави по принцип и се настани така сякаш в скоро време няма никакво намерение да си ходи. А той? Е, той беше всичко друго, но не и пролетен, нежен люляков бриз. Арогантен, самонадеян, самоуверен, приличаше по-скоро на декемврийска снежна виелица или на някой от вулканите на Богинята Пеле, отколкото на пролетни люляци.

Тя го харесваше и обичаше точно такъв, какъвто е, макар и често да я вбесяваше. Замисли се за себе си и за собствения си характер. Естествено и тя не бе меланхолична роса върху момини сълзи. Знаеше много добре, че тези негови качества, които я вбесяваха в действителност са неини собствени, независимо от това дали и той ги притежава. В противен случай те нямаше да я дразнят.

Изключителен мъж! – продължваше размислите си. Мъж, на който трябва да се отдадеш изцяло и завинаги, а това е плашещо. Той нямаше да моли за малко любов – остатъци от богатата и трапеза. Да чезне в любовни мечтания, докато пише стихове на лунна светлина. Не! Щеше да вземе всичко без остатък. Истински Цезар от плът и кръв. Харесваше го точно такъв и знаеше, че ще трябва да загуби малко от собствения си контрол и власт, към които толкова се беше привързала и обичаше. Да се отдаде и покори на волята му? Колебание...

А той сякаш предварително знаеше, че тя вече е изгубила тази битка и че всички трофеи му принадлежат, увенчани с притежанието на „нейна милост”, като захаросана черешка върху тортата. И това я ядосваше, разполагаше се и се разпореждаше по нейните територии, така сякаш вече му принадлежат.

Изключителен мъж! А тя се чувстваше като истинска жена, почувства женствеността си, уязвимостта си, искаше и се да бъде закриляна, нежна и грижовна. Това беше странно, отдавна, много отдавна бе забравила какво е да се почувстваш жена. Беше като някакво вълшебство, това ново чувство, като магия, която едновременно ражда и разрушава. Стана по-чувствителна и сякаш онази стара твърдост изграждана през годините започна да се пропуква и разпада.

Сексуалността и чувствеността и се събудиха, околните също го усещаха. Тя беше влюбена и прекрасна и го знаеше. Желаеше го и това също поставяше в графата на плашещите неща. Досега не и се бе случвало да желае толкова силно някой мъж. Желание, което осъзнаваше, че трудно ще може да контролира в негово присъствие. Отново този контрол, винаги се появяваше, за да покаже, че е бил в голямо количество и твърде силен. Мислеше с понятията на Юнг – нейния Анимус здраво държеше юздите на властта и управлението, контрола и самоконтрола, но веднъж събудена Анимата нямаше никакво намерение да отстъпва и с упоритостта на своята женска сексуална сила подкопаваше устоите му.

Обичаше го и го желаеше, а това я караше да се чувства Жива. Спомни си текст от един от неговите любими писатели – Джузеф Камбъл:

„Хората казват, че онова, което всички ние търсим, е смисълът на живота… Аз мисля, че онова, което действително търсим, е усещането, че сме живи, така че нашите житейски преживявания, в чисто физически план, да намерят съзвучие със собствената ни най-дълбока същност и реалност. По такъв начин наистина да можем да усетим екстаза от това, че сме живи."

„Следвай гласа на сърцето си.“ Първо намери онова, което за теб е щастие, а после не се страхувай да тръгнеш да го дириш.“ 

Юлияна Шапкарова