Беше смела, нещо повече, тя беше безумно смела в решението си да се справи с онзи двуглав змей в нея наречен паническо разтройство.  Наричаше го по този начин, когато си беше у дома, скрита зад фалшивата сигурност на куба наречен апартамент. Беше гледала безброй пъти филма Кубът и така започна да оприличава себе си с героите и жилището на един безкраен лабиринт от повтарящи се стаи, от който нямаше измъкване.

Компютъра...Да той беше в една от стаите и предлагаше някакъв изход – социални мрежи, чатове, поща, сайтове...Чувстваше се добре, общуваше с хора, имаше си различни аватари, чрез, които разиграваше различни роли, части от себе си.

-    Разпарчетосала си се, цялата си една мозайка от объркани парченца пъзъл. В интернет се чувстваш добре, но това е подмяна на реалността, илюзия за живот, подобие на действителността. Интернет е пълен с боклук, който трови и без това вече отровената ти същност.

Беше шокирана, действително изпадна в шок чувайки тези откровени думи от консултанта. -    Винаги ли си толкова пряма? – Това бяха първите и думи след преживяното отрезвяване. -    Не винаги, според случая. В твоя случай шока е неизбежен, та ти се разпадаш на съставните си части...

Всъщност това е добре, трябва първо да се разрушиш, за да можеш след това да се изградиш отново. Когато се прави с положителна настройка и желание да се влезе в деградивността изцяло и напълно, за да се намери после пътя към градивността се получава много добре – пълно изцеление. При това само със средствата и ресурсите на твоя организъм. Пълна си с вътрешни динамики и потенциал за справяне, но не го осъзнаваш.

-    Какво предлагаш? – Сякаш този въпрос беше написан от някой друг, ръцете и трепереха и бяха ледено студени. Изобщо нямаше намерение да се подлага на каквото и да било, искаше и се да си легне в кревата и да се скрие от всичко и всички. И най-вече от тази жена, отсреща, която я заливаше със студени душове от прямота и директност.  – Пиши. – Така и каза жената. – Просто не спирай да пишеш, забрави за кревата.

-    Ръцете ми са ледени и краката също, треперя цялата, а на вън е топло. Сякаш се наблюдавам отстрани, сякаш не пиша аз по клавиатурата.

-    Душата ти пише, не ти. Остави я да напише това, което иска.
-    Какво предлагаш?
-    Предлагам Витоша, Златните мостове, хижа Планинарска песен.

-    Та аз не мога до магазина да отида с тези панически атаки, ти ми говориш за Витоша. Със същия успех можеш да предложиш и Еверест. За човек с паническо разтройство няма разлика в разтоянията. Не може ли първо да пробваме да отидем заедно до магазина?- Смях и пак смях, този неин заразителен смях, който винаги извираше някъде от дълбините на  душата и.

-    Искаш да дойда до вас, да те взема и да те заведа до магазина? – Няма да стане! Имаше навика да отказва с такава категоричност, че просто беше безмислено да се настоява и да се търсят вратички.

-    Добре...Витоша...Познаваш ли пътеките?
-    Не. Не ги познавам. Не съм планинар. И точно в това е въпроса и двете не познаваме планината, може да се случи всичко. Например може да си навехнеш крака, в най-добрия случай, в най-лошия може да го счупиш. Добре е в планината да не ходиш сам. Това ми разказа един възрастен турист, с който се запознах на една от разходките си – сама. Знаеш ли? – продължи мисълта си тя след кратко мълчание. – Навсякъде можеш да срещнеш хора, които от доброжелателство да те изплашат до смърт. А какво да кажем за срещите с хора, които със зла умисъл искат да те изплашат. Кофти работа.

-    Не познаваш планината, не си планинар и въпреки това ходиш там и то сама?
-    Да ходя! И смятам да заведа и теб. Как ще опознаеш планината, ако не ходиш в нея? Имаш ли някаква по-добра идея?
-    Нямам.
-    Оки. – В неделя, в девет, на ъгъла на Опълченска и Пиротска. От там ще хванем маршрутка № 10, която ще ни заведе на Витоша. Обикновено е прътпкана с хора, така че се подготви да пътуваш права.

-    Сега беше мой ред да се смея и го направих докато от очите ми не потекоха сълзи и не ме заболя корема. Тази жена можеше да продаде лед на ескимосите. Казах и го.
-    Не се наричат ескимоси. Тази етническа общност се казва – инуити. Но това е друга тема. Чао, до неделя в девет.

Изключих скайпа и си погледнах ръцете, баха спрели да треперят, чувствах приятна топлина по цялото тяло и бях някак си жива и жизнена. Потърсих онзи змей наречен паническо разтройство, потърсих поредната атака. Отначало плахо, след това се зарових по-смело в себе си и по-навътре....Нямаше и следа от тях, само приятната топлина и един особен гъдел в областта на пъпчето, нещо се въртеше там като спирала...Погледнах стенния календар над бюрото. Квадратчето показваше – вторник.

Вторник?! До неделя имаше цели пет дена! Спиралата в корема ми сякаш също откликна на моето нетърпение...Погледнах към кревата, както винаги от много месеци насам бе неоправен. Ей така да си седи готов за ежедневното скриване в него. Скривалището на паническото разтройство, на страха, на ужаса и на тъгата. Станах и оправих кревата, реших да си взема душ, а после да сляза до градинката пред блока, понякога там копаеше една съседка и засаждаше красиви цветя, които аз наблюдавах от балкона. Възнамерявах да и помогна. Потърсих отново пристъпите на ужас, сериозно се поразрових. Нямаше ги. Поне за сега....

Юлияна Шапкарова

следва...