Животът е като каране на велосипед. Докато въртиш педалите, не падаш. Клод Пепър

Отначало възприемах Бог като наблюдател, като съдник, който следи дали съм сгрешил. По такъв начин, когато умра, Бог щеше да знае дали съм заслужил да ида в Рая или в Ада. Той беше постоянно някъде там, нещо като Президента. Познавах Го, когато виждах лика му, но всъщност въобще не Го познавах.

По-късно, когато опознах по-висшите си възможности, животът ми заприлича повече на каране на велосипед, и то тандем, и забелязах, че Бог кара зад мен и ми помага да въртя педалите. Не знам кога стана така, че той предложи да си разменим местата, но оттогава животът ми не е същият... животът с по-висшите ми способности, т.е. животът ми стана много по-интересен. Когато аз бях на кормилото, знаех накъде отивам. Беше малко скучно, но предсказуемо.

Това винаги беше най-късото разстояние между две точки. Но когато Той седнеше на кормилото, ме водеше през великолепни просеки, нагоре по планините и през скалисти места с главоломна скорост; аз можех само да се държа здраво, за да не падна! И макар да ми се струваше пълна лудост, Той постоянно повтаряше: „Върти педалите, Върти!"

Требожех се и се ядосвах, питах го: -   Къде ме водиш? Той само се смееше и не отговаряше, а аз открих, че започвам да му се доверявам. Скоро забравих скучния си живот и се включих изцяло в приключението и когато казвах: Страх ме е!", той се обръщаше назад и докосваше ръката ми. Той ме водеше при хора, които ме даряваха с това, от което се нуждаех; дарове на изцеление, добронамереност и радост. Те ми даваха своите дарове, за да ги отнеса със себе си в моето пътешествие. Т.е. нашето пътешествие, моето и на Бог.

И потегляхме отново. -   Раздавай даровете - казваше ми Той, - те само допълнително ще ти тежат. Така и правех, раздавах ги на хората, които срещах и открих, че в даването, самият аз получавах, а товарът ни олекваше. Отначало не му се доверявах да контролира живота ми. Смятах, че ще се разбием. Но Той знаеше велосипедните тайни, знаеше как да се наклони на по-острите завои, да улучи точно празното място сред камъните, да мине през кратки, макар и страшни проходи.

Сега съм се научил да си затварям устата и да въртя педалите по най-необичайни места, започвам да се наслаждавам на гледката и на хладния ветрец по лицето ми с моя прекрасен постоянен спътник, моята по-висша сила. И когато реша, че не мога повече да продължа, той само се усмихва и казва: - Върти педалите...

Неизвестен автор