Шестоъгълниците са прецизно „сглобени", прилепени един до друг без никаква загуба на пространство и на усилие. Явно и тук действа законът за минималното усилие.

Друг пример: ако затиснем мехурчета от водна пяна между две стъкла, те ще се групират в слепени шестоъгълници. Излиза, че природата си пести труда и доколкото е възможно, гледа да не се преуморява.
А ние? А нашият организъм? А психиката ни? Те се подчиняват на същото правило и знаят какво правят, във всеки случай много по-добре от нас.

Всяко човешко същество се стреми да намери покой - по какъвто и да е начин (но не и „вечен покой". Неврозата сама по себе си е опит за успокояване на личността. Колкото до човешката „капка" (която също прилага закона за минималното усилие и за икономия на енергията), тя е изпълнена с безброй вътрешни напрежения, несъзнавани страхове и изтласкани чувства! В нея цари онази нестабилност, която човекът желае да избегне на всяка цена.

И като се има предвид това дълбоко заложено в него желание, колко несъзнавани усилия, какво насилие над личността са нужни, за да попречат на затвора да се отвори към света и към други измерения на живота, които остават завинаги непознати заедно с опасностите си, съгласен съм, но най-вече заедно с чудесата си!

Няма съзидателност без топлина

Всяко затваряне в себе си, всяко свиване на „кълбо" ни превръщат в свят, лишен от топлина и следователно неспособен на обмен с другите светове. Ще дам пример с два скачени съда, в които нивото на течността е едно и също. При подобно равновесие всякакво движение е изключено. Необходимо е нещо да го наруши. Да си представим, че пуснем камъче в единия съд.

Тогава вълнението на течността ще може да се използва. А ако поставим в течността уред, свързан с динамомашина, ще се получи електрически ток, който на свой ред ще произведе топлина, работа, светлина. Ще се поло¬жи началото на веригата на обмена, на работата и на „творчеството".

Същото се отнася за всеки от нас. Психологията дава най-добрия пример за това как да извършим работата, необходима за нашето освобождаване. Това освобождаване (чрез психоанализа или по други начини) минава през нарушаването на мнимото равновесие в човешката капка, както и на фалшивото успокоение, дължащо се на неврозата; то се състои във внасянето на смущения в нашия затворен свят (камъчето в скачените съдове).

В резултат се включва динамомашината, в личността и в нейната афективност възниква „напрежение", съществото ни започва да извършва работа, да отделя топлина и най-главното - да съзидава с непозната дотогава сила.

Необратимост и маргиналност

Всяко истинско „освобождение" (социално или афективно) е необратимо. Новопридобитият вкус към живота не позволява връщане назад.
Цялостното освобождаване обаче не може да се извърши „на един дъх", дори ако понякога процесът напомня верижна реакция - освобождаването от един затвор автоматично отваря вратите на втори, после на трети и т. н.

От друга страна, всяко излизане от старата черупка, всяко напускане на старата килия води до маргиналност, до „различност", с която трябва да се справим. Защото всеки нов свят е маргинален по отношение на стария, също както всяко дишане е различно от задушаването.

Целта-затвор

Смятаме, че имаме цел, защото сме решили да си поставим такава и работим в тази насока. Всъщност често става дума само за илюзия - избрали сме точно тази цел по причини, които нямат нищо общо с нас: семейни, социални, финансови и др. фактически „ние" нищо не сме решавали.

Мисълта за подобна цел ни тласка по един-единствен път и нерядко ни увлича в необратим процес. Устремени напред, ние започваме да „действаме". Събираме всичките си сили и ги насочваме към целта. След като я постигнем, тя, естествено, престава да бъде цел. И започваме да търсим друга, защото, изглежда, не можем да живеем иначе.

А и нали ни учат, че е абсолютно задължително да имаме цел в живота; при това целта ни е представена само с външните си белези - работа, успех в обществото, пари, кариера...След някой и друг ден новата цел на свой ред престава" да бъде цел. И така от цел на цел ние вървим напред и си въобразяваме, че „правим" нещо. Всъщност си правим само илюзии за самите нас и за живота.

Защо си поставяме цели?

Мотивите са толкова много, колкото и хората. Ще ви кажат:

-  за да успеем в живота (какво ли може да означава това?), повтаряйки впрочем чутото от другите;

- защото трябва да имаме цел (което не означава нищо, след като не знаем защо);

- защото без цел животът не заслужава да се живее (така ли?);

- защото, който не върви напред, изостава (крилата фраза!).

Мотивите обикновено са неясни и не особено благородни. Искаме да докажем на самите себе си, че... (какво точно?); искаме да надскочим боя си (не можем, тъй като той е веднъж завинаги определен); да докажем на родителите си, че не сме толкова неспособни, колкото смятат; да се издигнем над околните; да отмъстим за детството си; и какво ли не още...

Всичко това поражда у индивида непрекъснато напрежение, страхове и депресии, кара го да се включва в убийствени надпревари, слага му наочници и му затуля живота. И най-тъжното е, че безброй хора се затварят в килиите на своите цели и много рядко ги напускат.

Пиер Дако