Годините на Виетнамската бойна бяха объркано и тревожно време за американската външна политика и това правеше страданията на участниците в нея още по-трагични. По това време капитан Джералд Л. Кофи преживял своята необикновена история. На трети февруари 1966 година неговият хидроплан бил свален над Китайско море и той прекарал следващите седем години в местене от един затворнически лагер в друг. Военнопленниците, които оцелели, казва той, са постигнали това чрез задължителни физически упражнения, молитви и упорито поддържане на контакт един с друг.

— Мъжът в килия номер шест със счупената ръка, чуваш ли ме? — Това бил полковник Робинсън Ризнър. — Можем спокойно да говорим. Добре дошъл в „Хотела на разбитите сърца" — казал той. - Полковник, можете ли да ми кажете нещо за моя навигатор Боб Хансен? — попитал Кофи. - Не. Слушай, Джери, трябва да се научиш да общуваш чрез почукване по стената. Това е единствената надеждна връзка, която имаме помежду си.

Ризнър бил казал: ние! Това означавало, че има и други. „Благодаря ти, Боже, че съм отново сред нашите", помислил си Кофи. —Измъчваха ли те Джери? — попитал Ризнър. — Да. И се чувствам ужасно, че получиха от мен всичко, което искаха. — Слушай — казал Ризнър, — когато решат да пречупят един човек, те го правят. Най-важното е как се връщаш. Следвай кодекса. Съпротивлявай се докрай, колкото ти силите държат. Ако те пречупят, не мисли за това. Ближи си раните и се възстановявай. Говори с някого, ако можеш. Не унивай. Трябва да се грижим един за друг.

Често за някакво дребно провинение Кофи бил наказван дни наред да стои в килията разпънат на въжета. Неговият другар в съседната клетка почуквал по стената, като му казвал „да прояви твърдост" и че той се моли за него. „После, когато наказваха него, разказва Кофи, аз чуках по стената и му казвах същото." Накрая Кофи получил писмо от съпругата си:

Скъпи Джери, Пролетта беше красива, но ти, разбира се, много ни липсваше. Децата са добре. Ким кара водни ски по цялото езеро. Момчетата плуват и се гмуркат от пристана, а малкият Джери цапа наоколо с пластмасов пояс на кръста.

Кофи спрял да чете, защото очите му се напълнили със сълзи, и притиснал писмото на жена си до гърдите си. „Малкият Джери ли? Кой е Джери?" След това се сетил. Това е тяхното бебе, което се родило след като той е попаднал в затвора, значи е момче и тя го е нарекла Джери. Не е разбрала, че не е получил предишните й писма, затова говори за сина им така, сякаш Кофи знаел всичко. — Като държах писмото й — казва той, — ме заливаше море от чувства: облекчение, защото най-накрая разбрах, че семейството ми е добре, тъга, че през цялата първа година на Джери не съм бил до него, благодарност за щастието просто да съм жив. Писмото завършвало така:

Всички ние, както и много наши близки, се молим да не ти се случи нищо лошо и скоро да се завърнеш. Бъди здрав, скъпи. Обичам те. Беа

Кофи ражазва за безкрайните часове, през които затворниците си представяли как влизат от стая в стая в домовете си. В главите им като на филмова лента бил запечатан всеки детайл. Отново и отново си представяли как ще се върнат у дома. Кофи казва, че неговите приятели и вярата му са му помогнали да оцелее. Всяка неделя най-старшият офицер във всяко поделение, ако физическото му състояние позволявало, изпращал сигнал — отиване на църква, а след това, сякаш наистина били събрани на едно място, те започвали да рецитират двадесет и втори псалм: „Ти приготви пред мене трапеза пред очите на враговете ми, помаза главата ми с елей; чашата ми е препълнена."

Кофи казва: —Осъзнавах, че независимо, че съм затворен в това ужасно място, „чашата ми е препълнена", защото някой ден, когато и да е, аз щях да се върна в една красива и свободна страна. Накрая мирният договор бил подписан и на трети февруари 1973 година, на седмата година от неговото залавяне, Кофи бил повикан пред двама млади виетнамски офицери. — Днес имаме задължението да ви върнем вещите — казал единият. — Какви вещи? — попитал той. — Тези.

Той преглътнал силно и протегнал ръка към златната сватбена халка, която войникът държал межжду палеца и показалеца си. Да, тя била неговата. Той я нахлузил на пръста си. Малко била хлабава, но била неговата. Не се бил надявал някога да я види отново. „Децата ми бяха на единадесет-дванадесет години, когато свалиха халката от пръста ми. Внезапно се почувствах стар и изхабен.

Най-хубавите години от живота си бях прекарал в една средновековна тъмница, ръцете ми бяха връзвани, бях прихванал глисти и Господ знае какво още. Чудех се дали децата ми, сега по-големи и много променени, щяха да ме приемат отново като член на семейството и как щеше да изглежда нашето приобщаване. Помислих си и за Беа. Щеше ли всичко между нас да бъде наред? Дали все още ме обичаше? Дали се досещаше колко много е означавала тя за мен през тези дълги години?"

Пътуването с автобус до Ханойската аерогара било като през мъгла, но едно нещо Кофи различавал съвсем ясно: яркият красив червено-бяло-син флаг, изрисуван върху опашката на огромния транспортен самолет на „Еър Форс" С-141, който блестял на слънцето, очакващ първата група освободени затворници. Непосредствено до самолета стоели няколко десетки американски военни, които им се усмихвали през оградата и им давали знак с вдигнат палец. Наредили се в колона по двама, а виетнамски офицер прочел имената и званията им и къде са служили.

—       Капитан трети ранг Джералд Л. Кофи, военноморски флот на САЩ. (Докато бил пленник бил повишен с два чина). Когато Кофи пристъпил напред, вниманието му било привлечено от един американски полковник, който носел съвсем новички криле и панделки — отличителните знаци на военновъздушните сили. Това била първата американска военна униформа, която виждал от много години насам. Полковникът отвърнал на отсечения поздрав на Кофи.

—       Капитан Джералд Л. Кофи се явява на служба, сър. —       Добре дошъл отново, Джери — полковникът протегнал двете си ръце и разтърсил ръката на Кофи. Когато всички се качили, пилотът се отправил директно към коридора за излитане, без да се бави, блокирал спирачките и потеглил напред. Огромният звяр се разтресъл и завибрирал, докато пилотът за последен път проверявал двигателя. Докато спирачките се отпускали и машината се наклонила напред, бученето било страховито. Като полетели във въздуха, по високоговорителя се разнесъл гласът на пилота — силен и уверен, и изпълнил кабината.

—       Поздравления, господа. Току-що напуснахме Северен Виетнам. — Едва тогава избухнали радостни викове. Първата част от тяхното пътуване към къщи приключила във военновъздушната база „Кларк" във Филипините. Тълпата развявала знамена: —       Добре дошли у дома! Обичаме ви. Бог да ви благослови. Зад осигурителните линии тя диво аплодирала, когато било съобщавано името на всеки от слизащите военнопленници. Имало телевизионни камери, но мъжете нямали никаква представа, че в този момент, в малките часове на нощта, милиони американци стояли приковани край телевизорите си, викали и плачели.

Били открити специални телефонни линии, за да им позволят да се обадят в къщи. Стомахът на Кофи се свивал, докато чакал няколкото безкрайно дълги секунди, преди Беа да вдигне телефона в Санфорд, Калифорния, където тя и децата чакали. —       Здравей, скъпа. Можеш ли да повярваш, че това съм аз? —       Здравей, мили. Разбира се, ние те видяхме по телевизията, когато слезе от самолета. Мисля, че всички в Америка те видяха. Изглеждаш страхотно! —       Нищо подобно. Много съм измършавял. Но се чувствам добре. Нямам търпение да стигна у дома.

След дългоочакваната среща със съпругата и децата си, следващата неделя той и семейството му отишли на литургия. По-долу цитираме думите на Кофи, произнесени в отговор на приветствието на свещеника на енорията. Те предават накратко всичко, което знам, за кодекса на оптимизма:

Вярата наистина бе ключът към моето оцеляване през всичките онези години. Вярата в мен самия, просто да следвам дълга си, колкото ми позволяват силите, и накрая да се върна  в къщи с чест. Вярата в моите приятели, която започва от всички вас тук, защото знаех, че ще се грижите за семейството ми, и вярата в моите другари в килиите и отделенията на затвора, хора от които много зависех и които, на свой ред, понякога отчаяно зависеха от мен. Вярата в страната ми, в институциите и в нашата национална цел и кауза... И, разбира се, вярата в Бога — както всеки от вас знае, това е основата за всичко... Нашият живот е непрестанно пътуване и ние трябва да се учим и да растем духовно на всеки завой, докато си проправяме път. Понякога се препъваме, но не преставаме да вървим и да се стремим към най-ху-бавото у нас самите.

Дейвид МакНали