 Преди няколко години отидох в една южна страна да работя по въпросите на социалното осигуряване. Целта ми бе да покажа, че всеки има способности да се издържа сам и онова, което трябва да правим, е да ги активизираме. Помолих областните служители да съберат група хора, които получават социални помощи — от различни расови групи и различни слоеве на обществото. След това щях да се срещам с тях за по три часа всеки петък. Помолих също така и за малко дребни пари, тъй като бяха необходими за работата ми.
Първото нещо, което казах след като се запознах с всеки, беше:
— Искам да ми кажете за какво мечтаете.
Всички ме погледнаха така, сякаш бях превъртяла.
— Мечти ли? Нямаме мечти.
— Добре де — казах аз, — а когато бяхте деца?
Нямаше ли нещо, което да сте искали да направите?
— Не зная — каза ми една жена, — за какво могат да ти послужат мечтите.
Плъховете изяждат децата ми.
— О — казах аз, — това е ужасно. Не, разбира се, вие сте твърде заета с
плъховете и децата си. Как може да се намери изход от това положение?
— Ами, трябва да си купя нова врата, защото в тази има дупки.
— Има ли някой от присъстващите — попитах аз, — който да знае как може
да бъде поправена подобна врата?
В групата имаше един мъж, който каза:
— Някога правех такива неща, но сега гърбът ужасно ме боли. Все пак ще
опитам.
Казах му, че имам малко пари, с които може да купи каквото е необходимо и
да поправи вратата на тази жена.
— Мислите ли, че можете да се справите?
— Да, ще се опитам.
Следващата седмица, когато групата се бе събрала, аз запитах жената:
— Е, поправена ли е вратата?
— О, да! — каза тя.
— Тогава можем да започнем да мечтаем, нали? —тя се поусмихна, а аз се
обърнах към мъжа, който беше свършил работата:
— Как се чувствате?
— Ами, разбирате ли — рече той, — много е странно. Започвам да се
чувствам доста по-добре.
Това помогна групата да започне да мечтае. Тези на пръв поглед малки
успехи позволиха на хората да разберат, че да се мечтае не е безумие.
Тези малки стъпки започнаха да ги карат да виждат и чувстват, че
наистина нещо може да се промени.
Продължих да разпитвам и останалите за техните мечти.
Една жена сподели,
че винаги е искала да работи като секретарка.
— Е, ами какво ви пречи? — попитах аз. (Това винаги е следващият ми
въпрос.)
— Имам шест деца — каза тя — и няма кой да се грижи за тях, докато съм
на работа.
— Нека да видим какво може да се направи по този въпрос — казах аз. —
Има ли някой в групата, който да може да поеме шест деца за ден-два
всяка седмица, докато тази жена ходи на обучение в колежа на общината?
— Аз също имам деца — обади се една жена, — но мога да поема и нейните.
— Хайде да опитаме — предложих аз. Така че направихме план и жената
тръгна на училище.
Всеки си намери нещо. Мъжът, който поправи вратата, стана общ работник.
Жената, която приюти децата, стана квалифицирана детегледачка. След
дванадесет седмици всички тези хора престанаха да се издържат от
социални помощи.
Този случай е само един от многото.
Вирджиния Сетайър
|
