Истинската цел е нещо съвсем различно. Тя е програмирана някъде вътре в нас - открай време, може би още от зараждането на вселената, програмирана е заедно със съдбата ни, с която се е сляла. Целият ни организъм е подготвен да се устреми към една-единствена цел, като че ли в нас е имало „компютър", който е обобщил всички данни, преди да определи посоката ни. Каквото и да правим, ние се движим към тази цел. Цялото ни същество върви към нея. Обикновено целта, която „преследваме", е в пълно противоречие с целта-съдба.

Тя е несъзнавана и е нужна огромна работа, за да я издигнем до нивото на съзнанието. Но дълбоко в себе си ние се движим в указаната посока. Несъзнателно правим това, което целта е решила, и все така несъзнателно се доближаваме до нея. Криволичим, залитаме, но не отстъпваме. Не се връщаме назад. Понятието „регресия" в случая е неприложимо. Човешкото същество никога не регресира, никога не спира по пътя към заложената в него цел.

Ако един ден тази цел ни се разкрие, с почуда установяваме колко очевидна е била. Тогава разбираме накъде водят мислите и действията ни, накъде вървим в професията, в любовта, в живота си. И всичко се навързва като „по чудо" - срещи, четива, връзки, благоприятни случаи, сякаш „паднали от небето", възможности, разкрили се все по линия на съдбата ни, всичко това подредено и съчетано във времето понякога по наистина фантастичен начин. Ето така се превръщаме в част от вселената и се изпълваме със странното усещане, че ни води тайнствен вълшебник...

Да правим? Да правим какво?

Отговорът произтича от казаното дотук. Често пъти сме уверени, че „правим" нещо. А би трябвало, както вече казах, да почувстваме, че вървим към съдбата си. Най-добре е да се опитаме да придобием - след като освободим вътрешната и външната си спонтанност - нещо като „пасивна" активност, да се отпуснем по течението на живота и внимателно да следим за обстоятелствата, които приличат на същността ни.

Трябва също така да разберем, че нищо никога не е постоянно, че и ние, и светът сме в постоянно движение между доброто и злото, между светлината и сянката, между разширяването и свиването. Това, че „действаме" с ожесточение и воля, не променя нещата.

Никоя човешка сила на света не е в състояние да предотврати събитията. И ние - като всичко друго - сме вплетени във взаимо зависимите обстоятелства, които се подчиняват на една абсолютна логика. Всичко, което „правим", каквото и да е то, е предопределено от програмираната ни съдба, а тя от своя страна е част от великия вселенски план.

Понякога поемаме в неправилна посока по вина на възпитанието, комплексите, страховете си. Това „ни се случва", тъй като не можем да постъпим другояче. Вътрешните ни затвори скриват от нас целта на съдбата ни (както и животът, който бихме могли да водим), съществуването ни е изпълнено със сътресения и неприятности, плод на напрежението, възникващо, когато фалшивите ни цели застанат на пътя на съдбата.

Спонтанността: основен принцип

„Кастрирането" на спонтанността е една от характерните черти на западната цивилизация. Научаваме се да не даваме израз на чувствата си, да задържаме поривите на симпатия и антипатия, да следим изкъсо жестовете и усмивките си и т. н. Казано накратко, научаваме се на „самоконтрол" в лошия смисъл на думата, за да се държим „възпитано", за да избегнем възможните одумки, за да не предизвикваме общественото мнение...

Всичко това е в противоречие с истинското отношение, което бихме могли да имаме към самите нас и към останалите. По този път стигаме до външна и вътрешна скованост и започваме системно да изтласкваме емоциите си; или въставаме срещу лишените от спонтанност „затворени системи" и възприемаме прекалено освободено, разпасало и грубо поведение.

А спонтанността е фабричната марка на всяко живо същество. Лишим ли се от нея, губим способността си да се „отпускаме", да се наслаждаваме на хармонията в живота. Прекършваме истинската си човешка природа. Да възвърнеш спонтанността си означава:

1) да позволиш на нещата да отговарят на истинската си природа;

2) да излезеш от килията, в която си затворен.

Възвръщането на спонтанността не е лесна работа; става дума за постепенно освобождаване от страха, който също е част от западното възпитание и нерядко е причиняван от „призраци", принадлежащи на безвъзвратно отминало време.

Сламката и гредата

Отличен начин - но доста опасен за собствената гордост -е да осъзнаем, че поведението, което не одобряваме у другия, често е плод на собствените ни постъпки. Тогава изразът „той е виновен" се превръща в: „Моето поведение е предизвикало ответна реакция, на която от своя страна реагирам, и всичко това нараства като снежна топка." По този начин излизат наяве множеството илюзии, които сме хранили за себе си и които грижливо сме поддържали от страх да не видим възможната истина за личността си.

Едно друго измерение

Тогава се появява интуицията. И тя е била потискана, изтласквана, почти унищожена в името на едно чисто рационално поведение, което опъваме като защитен екран пред възможната широта на съществуването и пред тревожността, породена от самата идея за спонтанност. (Каква ли беда ще ме сполети, ако се държа непринудено и се покажа такъв, какъвто съм?)

-Всъщност, ми каза една млада жена, спонтанността, която успях да си възвърна, не се оказа толкова страшно, колкото си я представях, тъкмо обратното! Забелязах, че усмивката отначало учудва, след което хората се отпускат и също се усмихват. Открих също, че непринуденото поведение нерядко премахва страха у другите (но може и значително да го засили!...), че помага да се установи контакт с тях.

Така пред мен се разкриха нови пътища, намерих си нови занимания, които напълно ме задоволяват (вече срещахме подобно следствие от вътрешното освобождаване). Чувствам истинско облекчение! За пръв път в живота си съм спокойна и щастлива! И най-важното - осъзнах, че в предишното ми поведение нямаше нищо, което да привлече другите, а аз приписвах вината на тях, не на себе си...

Да участваш

Да си възвърнеш спонтанността означава да преоткриеш усещането за дълбока принадлежност към хората и събитията, за пълнокръвно участие в живота, пасивно или активно. Означава да се откажеш от затвореното си съществуване и от мнимия си индивидуализъм. Нужно ли е още веднъж да бием барабана, за да обявим, че човешките отношения са в постоянно и абсолютно взаимодействие?

Да напуснеш килията си

Да си възвърнеш спонтанността означава да излезеш от своята килия и да се отправиш към килията на другия, за да откриеш по какво си приличате, тъй като приликата е в основата на всяко истинско общуване. Има ли прилика, лесно ще разбереш откъде да влезеш в чуждата килия и да установиш контакт с обитателя й, който също е скрил непринудеността си вдън земя (и е пълен с желание да излезе от уединението си... при условие, че ти направиш първата крачка!).

Пиер Дако