Дуализмът ръководи повечето психики и е в основата на толкова разпространеното „праволинейно", а всъщност почти роботизирано поведение. Така могат да се обяснят граничещите с глупост постъпки на сравнително интелигентни хора, поставили наочници на психиката си и автоматично разделящи останалите на два лагера: добри и лоши, правилно и неправилно мислещи и т. н. Казано накратко, изправени сме пред затворените системи

Веднъж един мъж ми писа:

- В началото трудно понесох разкритието за многобройните затвори, които сам си бях изградил. Истински се ужасих. Да нося толкова белезници от толкова отдавна! И как да се освободя от тях, без да разбия собствения си живот и живота на близките си! Да, истината ме заслепи внезапно, като светкавица. Това продължи няколко секунди, след което си дадох сметка, че съм се променил. Бях готов за ново съществуване и нов начин на живот.

Ето това може да се случи. Самото осъзнаване на факта, че си умъртвил толкова части от себе си, е в състояние да предизвика мощно вътрешно поемане на въздух с много надежда за бъдещето и болка за миналото. Впрочем същият мъж заявява:

-Беше като внезапен и неудържим световъртеж. Значи това е бил моят живот? И животът на милиарди други хора? Огромна маса от смътни страхове, измислени задължения, безкритично приемани вярвания, натрапени отвън схващания, за които дори не ми е хрумнало да проверя дали отговарят на моята истина?

Между два свята

Лесно разбираме здравословния шок, предизвикван от подобни внезапни усещания. Чрез тях интуитивно обхващаме всичко онова, което е задушавало Аза ни, макар и да не можем в един-единствен миг да го анализираме подробно.

Но да се върнем на нашия пример. От момента на просветлението нататък мъжът се почувствал „между два свята":

-Не беше лесно. От една страна, бях обсебен от мисълта, че съм съществувал, без да съм живял; от друга, чувствах, че навлизам в света на свобода, която дотогава не познавах. Трудно ми е да обясня. Това е усещане на целия организъм - и на тялото, и на психиката. Намирах се на най-важната межда в живота си.

И ето го пак споменатото препятствие, на което ще се натъкваме отново и отново, сякаш е част от „играта":

- Все така внезапно получих и една плесница. „Другите!" Усещането за тяхното съществуване се стовари върху ми като канара. Почувствах се самотен... защото се бях променил, бях станал друг... После се замислих: не мога да се освободя, ако близките ми не ме последват. За щастие жена ми и дъщеря ми извършиха своята част от работата...

Какво станало после с този мъж? След връхлетялото го чувство на освобождение той едно по едно анализирал всички менгемета, които стягали психиката му. Търпеливо направил пълна равносметка - вгледал се в своята работа и в отношението си към нея, в поведението си към колегите, към приятелите, в начина, по който прекарвал вечерите си, и т. н.

А после се появили и много по-важни неща. Постепенно осъзнал най-дълбоко скритите си окови - множеството наложени му отвън морални ценности, към които безкритично се бил придържал.

- Верността към жена ми? Градеше се върху лъжливи основи. Бях й верен по много причини, като първата бе страхът от чуждото мнение и потребността ми от почтеност (в очите на обществото, разбира се, тъй като всъщност ми беше безразлично). Бях пленник на някакъв псевдоморал, основан на страха: страх да напусна някого (което не бе нищо друго освен проекция на страха ми от самотата), страх да не причиня някому зло (по-късно открих сянката на майка ми зад този страх), страх да не ме презрат и какво ли не още. Така или иначе, тези криворазбрани ценности бяха обуславяли повечето от постъпките ми през целия ми живот! Кажете ми тогава къде под тази камара боклуци трябваше да търся верността си? Размислих и успях да отделя чувствата си към жена ми от натрупаните морални и социални нелепици. Така любовта ми към нея се появи като нова и неоспорима истина. Дълго й разказвах за капаните, от които исках да се освободя...

А приятелите? Този човек несъзнателно бе прилагал почти абсолютния човешки закон за „търсенето на прилики". (Излишно е да напомняме, че всяка любов или приятелство се основават на приликата на обекта им със самите нас или с нашата Сянка.) След като променил вътрешната си гледна точка и възприел ново поведение, някои от познатите и приятелите му се отдръпнали. Играта на прилики не можела да продължава повече. Но той завързал нови приятелства, запознал се с нови хора, активно подпомаган от жена си.

Целият му живот се променил. Появили се нови четива, нови стремежи, основани на нови интереси; и най-главното - появили се нови афективни явления.

Най-учудващото бе, че много хора - дори колегите ми - започнаха да търсят компанията ми! Говореха ми за себе си, за трудностите си, за децата си. При това без и дума да съм споменал за изживяната от мен промяна. Струва ми се, че в учреждението, където работех, можех да открия „център по човешки отношения"!

Напълно в реда на нещата. Всяка значителна вътрешна промяна предизвиква появата на нещо като „аура", която околните смътно долавят, придава ново качество на вътрешния живот, по-верен поглед върху нещата, способност да изслушваш и да разбираш...

Историята на този човек е историята на едно излизане от затвора, на проникване в друг свят и най-вече на постигане на онази вътрешна свобода, без която не си струва да живеем.

Ефектът на освобождаването върху партньора

Ето какво сподели с мен една 39-годишна жена:

- Кратката терапия, на която се подложих, и участието ми в любителски театрални трупи ми показаха, че мога да съществувам по-съвсем различен и далеч по-истински начин. Станах много по-ведра и общителна. Започнах да разсъждавам другояче. Мненията ми вече не бяха дуалистични, понякога направо не можех да си съставя мнение. Излишно е да ви казвам, че това объркваше другите, които познаваха склонността ми да правя категорични и окончателни изводи. Вече не бях дребната буржоазка, затворена в пашкула на сигурността, която постепенно ме убиваше.

Но се появи проблем със съпруга ми. Аз бях неговият затвор, той - моят. Той имаше нужда от покорна, уплашена и безлична жена. Това му позволяваше да ме закриля и по този начин да вярва, че контролира живота, от който всъщност се страхуваше. Изглежда парадоксално, но тъкмо аз, беззащитната, бях спасителната му лодка. И изведнъж лодката напусна кораба. „Равновесието" в брака ни се оказа нарушено и съпругът ми започна да се затваря в себе си...

Това показва, че в допълващите се семейни двойки поведението на единия прекрасно „урежда" другия; в човешките отношения никога нищо не е еднопосочно. Смайващо е например да се видят семейните двойки, които участват в някои наистина глупави телевизионни игри -фактът, че се допълват, просто бие на очи; при това допълването непременно е в духа на дуализма: твърдост -мекота; сила (външна) - слабост (външна); грубост -нежност; непринуденост - скованост и т. н.

Така напълно несъзнателно се постига мнимо „равновесие" още с формирането на двойката. И крехката семейна лодка се понася по вълните, докато единият от „допълващите се" партньори не премине в „противниковия лагер" на възвърнатата идентичност.

Обикновено когато единият започне да се освобождава, реакциите у другия са следните: страх от възможната афективна самота, агресивност, подигравки и сарказми, мазохизъм или садизъм, повече или по-малко изтласкани враждебност или омраза. Освен ако и той не е започнал да се „връща към себе си".

 Да обобщим казаното дотук:

- допълваща се двойка: идентичността и на двамата партньори е осакатена; всеки служи за „алиби" на другия;

- освобождаване на единия от партньорите: нарушаване на мнимото равновесие;

- освобождаване и на двамата партньори: всеки от двамата възвръща идентичността си; появяват се две нови личности, които не са се срещали преди...

Пиер Дако