Много често първият ни затвор е семейството. Там ня­мат търпение да ни научат какво да правим и какво да не правим, кое е „добро" и кое - „лошо", както повеляват дуалистичните разбирания на културата ни. Предават ни „скрижалите", без много да се замислят за особеностите на детската психика. Често забравят, че детето прекрас­но разбира нещата и че нашите морални и социални цен­ности не съвпадат непременно с неговите. И започват да го дезинформират, вместо да го инфор­мират. Възлагат му да продължи традициите, обичаите на клана, да увековечи името и схващанията му.

Прилъгват го с блясъка на могъществото, на славата, на успехите, като го сравняват с околните, започвайки ес­тествено от братята и сестрите му, ако има такива. По­добно възпитание чрез сравнение е най-добрият начин за насаждане на чувство за малоценност и вина, на страх и безсилие; или обратното - на воля за могъщество. И горко му на който се опита да отхвърли отредената му роля!

Сравненията. Няма нищо по-вредно от догмите на конформизма. Кол­ко ли пъти сме чували въпроса: „Ами ако всички праве­ха като теб?" Нашите общества са основани на сравне­нието между отделните индивиди. Става така, сякаш все­ки трябва да влезе в предварително подготвен калъп. Затова повечето от нас възприемат наложено им отвън поведение. И за да се чувстват на сигурно място в затво­ра си, непрекъснато се сравняват с околните. Целта е в никакъв случай да не нарушат затворническите норми. В обществото - и в семейството! - съществува стремеж към уеднаквяване, желание да се живее „като всички останали". Така се стига до онзи сив конформизъм, от който успяват да се изтръгнат единствено духовните лич­ности, осъзнали истината за себе си и насочени към соб­ственото си развитие - това са „подривните елементи на обществото".

Ето какво ми каза един мъж:

-Братята ми бяха бизнесмени и все ми ги дава­ха за пример. Накрая отстъпих. Влязох в бизне­са не защото ми харесваше, а за да не се превърна в „ черната овца " на семейството. Знаете ли оба­че какво правя от седмица насам? -...? - Пиша малка книжка без никаква стойност ос­вен за самия мен. Нещо като равносметка, един вид дневник. Смятам да кажа горе-долу следно­то: „Виждате стените, които ме ограждат, и си мислите, че това съм аз. Но аз не съм тези стени, аз съм вътре в тях заедно с неосъщест­вените си желания и непостигнатите си цели." Това е. Дори на жена ми не посмях да кажа с какво се занимавам - тя също е в бизнеса, нито на сина ми, който живее само за да демонстри­ра благополучието си и марката на колата си... Ще си пиша книжката скришом, но с много ра­дост...

Дали някаква лампичка не е светнала за този мъж? Не е изключено. Малцина са тези, които в един момент си задават въпроса за скритата си същност. Примерът показва как човек може да изгние в затвора, изграден от семейните норми.

А ето и разказа на друг мъж:

Бях с двама приятели в първокласен ресторант. Един надут оберкелнер ни донесе бутилка вино. Спазвайки „правилата ", той ми сипа няколко кап­ки, за да го изпробвам. Нали знаете, човек отпива, поклаща глава и се прави на познавач. Казах му: - Това е първокласен хотел, нали така? - Без съмнение, господине. - И ресторантът е първокласен, нали? -Ами... естествено. -А вината? - Превъзходни, със сигурност! - Значи не е възможно виното да намирисва на тапа? - О! Но, господине! Всичките ни вина са... - Защо тогава трябва да го опитвам, можете ли да ми кажете? - Ами... защото... ами защото всички правят така, господине! -Аз пък няма да направя така, нали съм в първо­класен ресторант. -Но... И знаете ли как реагира оберкелнерът? Така, сякаш светът му се е обърнал с главата надолу. Сервира ни с възможно най-голямо презрение. А аз бях във възторг! Нищо особено, като помис­лиш, но се бях осмелил да оспоря безсмислените норми, мухлясалите обичаи. Бях се освободил от един фалшив Аз, който щеше съвестно да опи­та виното, за да бъде като „другите". А и при­ятелите ми се радваха заедно с мен!

Дреболия? На колко такива „дреболии" сте способни за една седмица?

Цивилизацията на убийството. Нормално е да съизмерваме способностите си с тези на другите хора. Нормално е да искаме да постигнем най-доброто, което можем, при положение че сравнението с другите не се основава на измислени ценности. За съжаление в съвременното общество се научаваме да доказваме качествата си единствено чрез противопоставя­не, в обстановка на състезание, обикновено изпълнена със злоба и агресия. Така стигаме до желанието да „унищо­жим" противника и до породените от него чувства на враж­дебност и ненавист. Достатъчно е да си припомним „спорт­ните" битки или така наречените религиозни борби.

Ето някои изрази, употребени във връзка с тениса, които преписах от вестниците: „Х е истински убиец"; „V унищожи противника си"; „2 ликвидира съперника си в 5 сета; сервисите му са истински куршуми"; и т. н. Обява за работа - нарисувана е ужасяваща глутница вълци с оголени зъби; отдолу е изписан подобаващ текст, в който срещаме борци, печеливши, агресивни, млади вълци, остри зъби и други думички все от тоя десен. Което показва, че човекът наистина не е най-доброто завоевание на вълка. Изповед на един „шампион" по голф: „Когато играя, сърцето ми е изпълнено със злоба; играчът на голф е длъжен да си повтаря, че трябва да удря съперника си по главата, докато му спука черепа..."

Да коментираме ли? ...И все пак...

Всеки от нас може да попадне в някой от затворите, кои­то носи в душата си. Ние изграждаме и поддържаме тези затвори заради мнимата сигурност, която ни носят. Не­врозата е най-подходящият пример. Първият ни враг си остава чувството за малоценност и за вина - ядрото на всички „комплекси". Слабостта, покорството или мазо­хизмът, както и властното, агресивно поведение и садизмът, разтварят вратите на множество затвори. Така, без да си даваме сметка, се превръщаме в диктатори и палачи на самите себе си.

Свободата е като страстта. Любовта ви връхлита неочаквано и изневиделица... също­то се отнася и до свободата. Но нейната „внезапност" е резултат от дълъг процес на вътрешно избистряне. Да си свободен не означава да се идеализираш - идеализацията на Аза компенсира изпитваната тревожност и чувството за вина, тоест тя е пак затвор. Когато азът не е истински, той всъщност не е свободен, затова най-важното от всичко е да намерим истинския си Аз. Това е дълго и трудно, но плодоносно начинание. Смисълът на живота не се съдържа в спазването на външни, абстракт­ни закони (морални, философски, социални, семейни, ре­лигиозни и т. н.), а в способността ни да осъзнаем коя от предложените ни възможности отговаря на истинската ни същност.

Тогава именно свободата става част от нас. То­гава преставаме да се суетим и свободата, която е тичала подире ни, а ние сме я отблъсквали, най-сетне ни настига, защото вече сме способни да я приемем. От този миг на­влизаме в територията на положителната разрушителност (виж главата „Психоанализа"), която се изразява в съзна­телно, трезво и неагресивно отхвърляне на абстрактните патриархални житейски правила, господстващи в запад­ния свят. Това е най-важната смяна на посоката, която можем да направим. И най-ценната, защото в края на пътя ни очаква сливане с Вселената на „Великата Майка" и с нейния климат на пълна вътрешна свобода.

Едно-единствено призвание. Всички ние имаме свое вътрешно „призвание", своя не­повторима съдба и единствен по рода си архетип, до кои­то можем да се доближим с помощта на психоанализата. Нашето призвание е най-важната ни вътрешна истина; то направлява основното ни същество. Но свободата винаги струва скъпо. Тя ни дарява със съвършено нов поглед върху нещата, а това означава да загубим контакт с другите, които все още са затворни­ци. Свободата води до афективна и социална изолация и ни лишава от мнимото чувство за сигурност, поддържа­но от обичайните догми и навици.

Свободата предполага радикална промяна в схваща­нето ни за отговорността и притежава собствена конкрет­на етика. Тя на практика съвпада с онова, което бих нарекъл „космическа свобода". И накрая, върховната проява на вътрешната свобода е верността към някои висши ценности и към малцината индивиди, които ги олицетворяват - ценността, които всеки открива и приема според собствените си мерки и по собствения си образ.

Пиер Дако