Първи начин: самите индивиди се самоопределят според нормите и се сливат напълно с тях във всички области (да си спомним например за принадлежността към даден „клуб", където се налагат - и на всичкото отгоре се спазват - правила за изразяване, обличане, държане). Що се отнася до тези, които са „извън нормата" (под или над нея), по какво да ги „разпознаем" и как самите те да се определят?

Втори начин: нормата налага, диктува да се следва такъв начин на действие и на мислене, какъвто очакват другите. В този смисъл понятието носи особено отрицателен заряд. То ограничава или направо отхвърля „аутсайдера" така, както организмът отхвърля „чуждото тяло" (тук можем да посочим като пример многобройните тесногръди и „благоприлични" семейства, които прогонват вътрешно освободените хора, дори най-близките си, в името на „кастата", на парите и т. н.)

Трети начин: нормата отхвърля индивидуалното творчество (например изкуството), освен ако не се вмества в „рамките" (самоограничаваща се дума) на дадена дейност, като например индивидуалната работа по подобряване или разширяване на някакво предприятие, водеща евентуално до създаването на нови норми.

Четвърти начин: нормата се свежда до „средното" ниво и се отъждествява с него. Ясно е в каква задушаваща атмосфера на примирение и бавна смърт живее онзи, чиято афективност или интелект не се вписват в усреднената норма и който във всеки миг е изложен на риска да бъде „наказан". До такова плачевно състояние на нещата се стига винаги когато се слеят норма и посредственост.

Всяка идея, всяко мнение, наложени по какъвто и да е начин - чрез информация, чрез догма, чрез интегризъм, унищожават и правят на пух и прах всичко неподправено, свободно, интелигентно, интуитивно, творческо и истинско у индивида.

Как да се противопоставим?

Единственият начин е вътрешно да отхвърлим ограниченията. Само тогава ще можем да открием „другия свят", за чието съществуване ни загатват „аутсайдерите" на ума и на духа, често обречени на самота, опетнени от подозрения и враждебност (или обект на прекалено възхищение, което също е своеобразно отхвърляне). Те впрочем устояват на атаките на нормата само ако имат силна афективност и могъщ интелект. В противен случай...

Но би било жалко светът да се управлява от „средностатистически" индивиди вместо от носители на свободни идеи, за които нормите са загубили първоначалния си смисъл. За щастие не винаги е така. Впрочем самостоятелният и интелигентен човек спазва някои норми не по задължение, а от уважение.

Например съобразяването със светлините на светофара е задължително (а дали би имало светофари в общество, основано на интелигентността и чувството за колективизъм?), но то е и израз на уважение към собствения живот, към живота на другия и към пътното движение, в което всички участваме.

В някаква степен всеки от нас се чувства като в затвор, без да може да определи дебелината на стените и разположението им, нито посоката, в която да търси изхода. Затова се задоволяваме да чакаме. Хоризонтът ни е затъмнен от носталгия по нещо минало, но и светлее от неясни надежди за нещо бъдещо.

„Информациите", които ни заливат, са объркани, неразбираеми, като телефонен разговор, смущаван от прашене по линията. Няма съмнение, че човечеството като цяло се чувства зле, че любовта не винаги е истинска, че телефонът на чувствата не работи добре, че много човешки влакове стигат до глуха линия.